Класическа езда, що е то?

Какво е класическа езда?

Какъв би бил първият ви отговор на въпроса какво е класическа езда? Френската национална школа по езда (Cadre Noir at Saumur), Испанската школа по езда във Виена (Spanish Riding School of Vienna),  може би? Или навярно ездата, виждана на Иберийския полуостров с андалуски коне и коне от порода луситано? Разбира се, вие бихте били прави в изброяването на всички тези неща, но отговорът, който търся е: „Класическата езда е правилната езда“. Това е начина, по който би трябвало наистина да яздим всеки път, когато се качим на коня. Това е Horsemanship (изкуството на обучение, езда и отношение към конете; връзка, основана на уважение, общуване и съдействие между коня и ездача) – не просто да знаем как да яздим, но и цялото познание за коня като биологичен вид, неговата физиология и психология.

Класическата езда действа успешно, защото е издържала проверката на времето. Тя работи без страх или принуда и определено без допълнителни приспособления. Тя работи със и никога срещу коня.
Тя представлява отваряне на линиите за комуникация между коня и ездача, вслушване в коня, ясното осъзнаване как всяко движение, което правите означава нещо за коня, способността да можете да запитате най-напред себе си „какво направих, което да накара коня да извърши това?”, когато не сте получили отговора, който сте търсили. Няма нищо общо с това „да го принудиш да го направи”. Отговорността пада върху вас, като ездачи, да направите нещата удобни за коня. Това не означава, че няма да срещате съпротива или отбягване, или че не можете да използвате дисциплина, за да им се противопоставите; но резултатите се постигат посредством сътрудничество, а не с насилие.

Класическата езда се занимава най-напред с придобиването на класически седеж – това е балансиран, дълбок и сензитивен, усещащ седеж. В този контекст думата „седеж” включва седалищните кости, пубисната арка, бедрата, кръста, и което е много важно – абдоминалните мускули. Класическите ездачи развиват удивително леки, отзивчиви коне, защото яздят от своя „център”. Конят се язди най-напред от седалището, след това от краката, и към ръцете.
“Ръцете получават това, което краката изтласкват към тях – ни повече, ни по-малко.” – Д-р Томас Ритер.
Ударението е поставено върху вас, ездачите, да научите за своето собствено тяло и как дори незначителните изменения или отклонения в начина, по който се държите, влияят на начина, по който се движи коня под вас. Как може да очаквате вашия кон да поддържа своята осанка, ако вие самите нямате съответната стойка?

В класическата езда голяма част се изработва от положението на пелвиса (таза) и седалищните кости, и употребата на поясните и коремните мускули. Вие научавате, че не следвате движенията на коня, а го водите, и за да можете да водите трябва да знаете, че:
“За да действа като помощ, седежа или въздействието на тежестта на ездача не само трябва да бъде правилно; то трябва да се оказва в точния момент” – Ген. Албрехт, бивш директор на Испанската школа по езда.

“Един от проблемите е, че много ездачи приемат на думи някои от класическите принципи, но ги интерпретират погрешно, така че резултата изобщо не изглежда като класически правилно тренирани кон и ездач. В други случаи, те признават, че се отклоняват от класическите принципи, защото „нови проучвания показват че…” или „това не е приложимо към нашите съвременни коне…”, или нещо от този род, сякаш конският вид е мутирал по някакъв значителен, съществен начин от конете, с които старите майстори е трябвало да работят. Това, което се е променило, е по-специално развъждането на коне, предназначени за спорт (Warmbloods), което се подобри драматично от войната насам.

Някои от предвоенните олимпийски коне никога дори не биха били погледнати (повече или по-малко обучени) от някой съвременен състезател, защото техните ходове и конформация (структура) не биха били достатъчно добри в днешния свят. Темпераментът им е станал вероятно по-спокоен, защото характерът е важен фактор при развъждането на спортни коне. Резултатът, изглежда е, че средния съвременен спортен кон (мразя този термин) може да бъде трениран за много по-високи нива с много по-малко умение отколкото средния (обикновения) кон от преди 50 или 100 години, което подтиква дори още повече към съкращаване на методите/процедурите и „минаване по преки пътища” – Д-р Томас Ритер.

Автор: Сю Морис
Превод: Д. Христова