Резистентност (съпротива)

Резистентност (съпротива на коня)

Много ездачи усещат дискомфорт при несъответствието между желанието им за вечна хармония с коня и опита от реалността, при който идеална хармония се постига само понякога, но не и през цялото време. Една грешка, която се случва лесно при ездачи с по-малко опит (които никога не са обучавали кон), е че те взимат нечие чуждо описание за завършен продукт и приемат, че всеки ден от тренировъчния процес трябва да е точно като тази визия за съвършенство. За съжаление, съвършенството е непостижимо, както признава дори майстор като Феликс Бьоркнер. Всичко, което можем да направим, е да се опитваме да даваме най-доброто от себе си всеки ден, за да се приближим колкото може повече до този идеал. Но ако наистина искаме да се научим как да обучаваме конете, ние не трябва да живеем в свят на илюзии.

Гюстав Щайнбрехт (Das Gymnasium des Pferdes, 1935) напомня на своите читатели:
„Дори и с най-голямото внимание и с най-сериозното прилежание, никой не бива да си представя, че е възможно да достигне целта гладко и без препятствия. С всеки кон, който се заемете да тренирате, дори и той да изглежда най-подходящия за езда, бъдете подготвени за разочарования, затруднения и борби; тогава бих ви помолил да не губите чувството си за хумор, а то наистина е най-важно в цялата ви работа.“

Това предоставя добра възможност да разгледаме по-подробно термина „резистентност” (или съпротива), който се появява толкова често при дискусиите. В наши дни той изглежда се използва най-често във връзка с активното противопоставяне на коня, като оправдана защита срещу неправилни или противоречиви изисквания от страна на ездача, или срещу лошия му седеж. „Съпротивата” следователно има отчетливо негативно значение, и някои треньори се опитват да спечелят нови клиенти чрез рекламиране на своите методи на обучение като „непредизвикващи съпротива”. Тази дефиниция е била използвана и от някои автори в миналото. Борис фон Ойнхаузен (Leitfaden zur Abrichtung von Reiter und Pferd, 1856) е добър пример за това:

„Всички съпротиви от страна на конете водят началото си или от страх от човека, или от незнание за това, което се иска от тях; или още веднъж – просто от неспособността да направят това, което се изисква от тях твърде много, твърде рано или твърде често. Само когато конят е започнал да се доверява на човека, когато наистина започва да разбира какво се иска от него по отношение на обездката, само тогава последното дава възможност на коня да изпълнява неща, които биха били невъзможни за един нетрениран кон.”

Обаче едно проучване на съответната литература, както и практическия опит, показват, че тази дефиниция е твърде тясна. Да вземем, например, разбирането на Жан Ликарт (1972) за термина „резистентност”:
„Всички съпротиви всъщност не са нищо друго, освен неправилни и персистиращи мускулни контракции, които пречат на движението. Тези съпротиви могат да бъдат премахнати само чрез развиване еластичността на мускулите, които се противопоставят на движението.“

Това предполага една много по-широка дефиниция, която може да включва активното противопоставяне, но не се ограничава до него. Фокусът на Ликарт тук е върху резистентността като мускулна натегнатост. Тази натегнатост може да дойде от множество източници, включващи: дискомфорт причинен от тежестта на ездача, болка вследствие нараняване, лош седеж и помощи на настоящия ездач, лошо предшестващо обучение (което все още да преследва настоящия ездач), както и недобра конформация (телосложение) на коня.

Двете последни причини са категорично посочени от Франсоа Боше като главните причини за резистентност:
„Огъвкавяването (което при случаите на добре обязден кон няма да има друга цел, освен подготовка на силите му за да отстъпи пред нашите стимули), ще възстанови отново спокойствието и увереността у кон, който е бил лошо работен, а при неправилно формиране ще накара тези ограничения (които са причина за съпротива и единствена пречка за съвършено равновесие) да изчезнат. Трудностите, които трябва да бъдат преодолени, ще са пропорционални на усложненията от пречките, и бързо ще изчезнат с малко повече постоянство от наша страна.“ (Fransois Baucher, The man and his method, J.A.Allen, London, 1992).
Разбира се, твърдението на Боше, че трудностите „бързо ще изчезнат с малко повече постоянство“ е основано на допускането, че човекът, който преобучава коня, е майстор. Средният ездач ще трябва да инвестира повече време.

E.Ф.Зайдлер прави сходно изказване в предговора на своята книга „Die Dressur diffiziler Pferde” (1846):
„Само несъответствията на силите спрямо една друга, са причина конете да бъдат трудни и резистиращи.“

Интересното тук е, че и Боше и Зайдлер са били принудени да работят с много коне, които са били развалени от лошо обучение, или чиято конформация ги е направила не особено подходящи за обездка; което ги отделя от останалите майстори, които са имали късмета да могат да работят с по-талантливи коне. Въз основа на своя практически опит, и двамата стигат до много по-широко и реалистично разбиране за съпротивите. Тяхната дефиниция включва пасивната съпротива (т.нар. натегнатост), която се причинява от конформационни недостатъци: като дълъг слаб гръб, къса или дебела шия, много права шия, нисък постав, тясна подчелюстна област, телосложение с висока крупа, изоставащи задни крака заради ъгли в ставите и т.н., както и възможни комбинации между изброените.

Аз лично намирам този неутрален, неосъдителен поглед върху съпротивите за много по-уместен, защото той най-добре отразява сложността на тренировъчния процес. Безспорно, има и активни съпротиви, които могат напълно да се избегнат, тъй като те са отговор на коня към прекалени изисквания, лош седеж или лоши помощи. Има и еднакво избежни съпротиви, причинени от слаб ездач, който никога не е изисквал нищо от коня – така че последният се бунтува когато дойде някой друг и промени правилата, започвайки да го кара да работи за прехраната си. Но има също и пасивни съпротиви, които не са по ничия вина, защото те произлизат от определени несъответствия в телесната структура на коня.

Целият процес по огъвкавяване, уравновесяване и изправяне на коня, цели да „разтвори” съпротивите. Всеки млад и неопитен кон отначало е неуравновесен по два начина: като носи повече тежест върху предницата си, и повече тежест върху краката от по-силната си и нееластична страна (отколкото краката от по-гъвкавата страна). По-скованият заден крак изтиква повече отколкото другия заден крак, което води до по-тежък контакт с повода от по-нееластичната страна на коня. Конят компенсира за всеки дисбаланс чрез мускулно напрежение – скованост или резистентност. Ето защо тренирането на коня до голяма степен е синоним на обучение, елиминиращо сковаността/напрежението/резистирането, и „лишеното от съпротиви” обучение, следователно, е илюзия (освен ако поставените цели не са крайно ниски).

Друг фактор, който играе роля, е че до известна степен резистентността е въпрос на субективно усещане. Един по-малко напреднал ездач с малко усет, може да смята, че неговия кон не показва никаква съпротива; докато по-образования ездач ще открие, че точно същия кон се усеща ужасно скован и резистиращ – неотзивчив към краката и седалището, непропускащ помощите с поводите. Причината е просто, че по-малко напредналият ездач може да усети само 10% например (използваме произволно число) от това, което усеща по-обучения ездач. Това понякога прави комуникацията между двамата трудна, понеже по-малко обучения ездач няма никакъв начин за свързване с онова, което по-напредналия ездач се опитва да му каже – защото не може да го усети по същия начин. Една от най-важните цели при обучението на ездача, следователно, е да се повиши усета, така че ездачът да се научи да усеща все по-малките нюанси, което ще му дава възможност да открива и разрешава проблемите много преди да са излезли от контрол.

Изкуството лежи в това, да можете да прозрете до самото дъно всеки отделен случай на съпротива и да намерите подходящото средство, така че съпротивите да бъдат преодолявани възможно най-бързо и ефикасно, вместо да се утежняват. С такъв по-малко идеалистичен поглед съпротивите губят своето емоционално, негативно значение. Ездачът тогава може да ги приеме като естествена и неизбежна част от тренировъчния процес, защото дори и най-добрия треньор на света, въпреки всичко, трябва да се справя с лошо предшестващо обучение, с грешки на собственика на коня, както и с конформационни затруднения. Един добър треньор несъмнено може да минимизира съпротивите и когато те се появяват, той ще се справя с тях бързо и ефикасно, и ще продължава нататък. Един лош треньор, от друга страна, може никога да не стигне момента, когато да признае, че има проблеми; може да „помете” трудностите под килимчето и да се опита да ги прикрие, или пък постоянно да води битки с всеки кон, който язди.

Гюстав фон Дрейхаузен (1951) описва със свои думи идеята, която се опитах да обясня тук:
„Преди всичко трябва да се изкоренят ограничението, дискомфорта и сковаността, които се крият зад съпротивите. Човек трябва да възстанови доверието и импулса, т.е. да накара коня да се отпусне, и чак след това да започне отново с изискванията.
Разбира се, често първо ще е необходимо да се пречупва съпротивата с помощите на седалището, краката и ръцете. Кон, който се обръща и побягва, трябва да научи, че хукването не дава резултат, преди да бъде пропуснат и подкаран отново. Но тогава ездачът трябва да покаже на коня с освобождаване, подкарване и истински импулс (което е доста различно от бързането), че ще му е много по-удобно ако се отпусне, вместо да се втурва натегнато срещу помощите.”

„Поставянето на правилната диагноза изисква огромен опит и разбиране. Ние трябва да можем индивидуално да прилагаме генералните принципи на ездовото изкуство. Ето къде лежи трудността. Иначе всеки начинаещ би могъл да тренира и коригира коне с помощта на добра книга. Ездата не би била изкуство, а забавление, което е лесно за научаване от всеки – просто спорт.“

E.Ф.Зайдлер (1846) ще има последната дума с три цитата, които отразяват много добре сложността на истинското обучение, без да звучат догматично, опростенчески или нереалистично:
„Един труден кон може да бъде обезсърчен от прояви на неприятно поведение и може да бъде научен да се подчинява на коректните искания на ездача – отчасти чрез навременна превенция (намаляване на изискванията), отчасти чрез награждаване и успокояване; но до известна степен също и посредством сериозност, строго отношение и умерено (понякога дори сурово) наказание. Въпреки това, всяко от тези средства може да провокира и неприятно поведение, ако бъде приложено в неправилен момент.
Добротата, снизходителността и награждаването в неправилен момент често учат коня отначало на незачитане на помощите, а после и на противопоставяне и инатливост. Строгостта, твърдото отношение, наказанието и безкомпромисността от страна на ездача в погрешен момент, отначало причиняват недоверие, после плашливост, страх и раздразнение (дори истерия), и накрая – зла воля и умишлено неподчинение. Прилагането на помощи, подходящи за характера на коня, в точния момент и с правилната интензивност, е най-голямото изкуство при тренирането на трудни коне, следвано от правилната оценка на конското телосложение. Човек напразно ще очаква добър успех от ездач, който е винаги снизходителен, както и от ездач, който е винаги строг. Неоправдано е схващането, че човек може да постигне всичко само чрез доброта или твърдо отношение.

Похвалата за постоянната добрина и снизходителност е също толкова погрешна, колкото критиката за своевременната корекция и уместно наказание. Обучението основано на принципи е изкуство, което изисква най-голямата доброта, както и най-голямата строгост, до прецизно премерена степен и в точния момент, за да разчитаме на добър успех.“

E.Ф.Зайдлер (1846):
„Помнете: наказание, което не е достатъчно строго, увеличава неподчинението. Прекомерното наказание пък провокира и конят хуква истерично, или в отговор на раздразнението започва да се бори отново и с удвоено усилие. Такива коне трябва да бъдат научени до известна степен на страх отначало, но не бива да бъдат ужасявани. Веднага щом се подчинят, ездачът трябва да преодолее страха им, като ги награждава и потупва по шията, за да спечели доверието им.“

E.Ф.Зайдлер (Leitfaden zur systematischen Bearbeitung des Kampagnepferdes, 1837):
„Безусловното подчинение възниква само при пълно доверие на коня в ездача – че последният никога не изисква повече отколкото предния може да даде, и че нищо несправедливо няма да му се случи; но че от друга страна, ездачът няма да толерира неподчинението.“

Превод: Д. Христова
Източник: www.artisticdressage.com
Автор: д-р Томас Ритер