Синхронизиране и координиране на помощите

Синхронизиране и координиране на помощите от д-р Томас Ритер

„За да станете идеален ездач са необходими три неща. Първо, да знаете как и кога да помогнете на коня си. Второ, как и кога да го поправите. И трето, как и кога да го обуздавате, и да го награждавате. Които три неща, бидейки основни по своя характер, имат много особености и специфика, свързани с тях.” (Thomas Blundeville, The Arte of Ryding and Breakinge Greate Horses, 1560).

Както показва по-горния цитат, ездачите отдавна са признали, че има специфични моменти, в които една помощ е по-вероятно да „премине” (т.е. да има ефект), отколкото в други. Причината е следната: тъй като конят е много по-тежък и силен от човека, ездачът не може да го принуди с физическа сила да направи каквото и да е – макар неумелите и немислещи ездачи да се опитват да го правят всеки ден. Всичко, което ездачът може да направи с помощите си, е да съпътства естественото движение на коня и да подчертае определени аспекти от него в подходящите моменти, като използва предимството на естествените мускулни рефлекси, инерцията на съчетаната телесна маса на кон и ездач в движение, лостовия механизъм, който туловището на ездача и главата и шията на коня осигуряват, и над всичко това – благоразположената интелигентност на коня, която е много по-голяма отколкото повечето хора осъзнават. Всъщност, искам да кажа, че интелигентността при конете е много по-голяма от тази на много хора.

Най-малкото, след Уилиям Кавендиш, Херцог на Нюкасъл, чиято книга се появи в средата на 17-ти век, светът на конната езда осъзна, че успехът или неуспехът на физическите помощи на ездача зависи от тяхната синхронизация с последователността на стъпване на коня (както показва следващия откъс):

„Но след всички тях дойде принцът на ездачите, великият Херцог на Нюкасъл, за който може справедливо да се каже, че даде последните и майсторски щрихи за Съвършенството на този предмет; за това, че бе първият описал естествените и изкуствените движения, които могат да бъдат извършвани от краката на конете, когато те изпълняват въздушни ходове, което е основата и главната съставна част на ездовото изкуство; че без това познание човек би вървял пипнешком в мрака, и ако успее в нещо, то ще се дължи повече на щастлива случайност, отколкото на солидни възгледи.“ (Jacques de Solleysel, „Compleat Horsemanship“, 1717).

Докато майсторите винаги са признавали и оценявали значението на теоретичните проучвания, изглежда че винаги е имало ездачи, нежелаещи да си правят труда да изучават теоретическите основи на ездовото изкуство. (Обичайната нагласа е: „Яздиш със задника си, а не с главата!?“), което доведе Ла Геринер до вопъл (François Robichon de La Guérinière, School of Horsemanship, 1733):

„Всички науки и изкуства имат принципи и правила, посредством които човек прави открития, водещи до тяхното усъвършенстване. Ездитното изкуство е единственото, при което изглежда, че човек се нуждае единствено от практика. Обаче практиката без истински принципи е нищо повече от рутина, плодът на която е принудено и съмнително изпълнение, фалшив диамант, който заслепява полу-познавачите, често по-впечатлени от таланта на коня, отколкото от заслугите на ездача. От тук идва малкият брой добре обучени коне и оскъдността от способности, която човек вижда понастоящем при мнозинството от тези, които се самоопределят като ездачи.“

Думите на Ла Геринер не са загубили нищо от остротата си с времето. За щастие винаги е имало мислещи ездачи, които са изучавали научните основи на обездката и са си правили труда да ги съобщават, заедно с практическият си опит. Техните книги предоставят богатството на познанието на разположение на заинтересования читател.

Помощите на ездача са ритмично организиращо средство за стъпките на коня, което може да подчертае, усили или отслаби различните аспекти на всяка крачка, когато е необходимо. Правилният момент за приложението на всяка помощ се диктува от самия кон, от стъпването на четирите му крака, както и от страничното люлеене на гръдния му кош и надлъжното люлеене на гърба му. Като основно правило, ездачът може да повлияе пътя на движение на конкретен крак на коня, когато той е повдигнат във въздуха, и може да го притисне към земята и да го свърже с нея, когато той носи тежест.

Тазът на ездача е свързан с таза на коня. Движението на конските хълбоци комуницира със седалищните кости на ездача. Когато задният крак допира земята и поема натоварването, тазът на ездача бива изтеглен малко назад към задния лък на седлото. Това е най-ясно забележимо при движение на ходом. В същото време ездачът усеща леко изпъкване под седалищната си кост от същата страна, защото конският хълбок се повдига когато задния крак на коня стъпва на земята. Ездачът усеща също движение в повода от същата страна в този момент. Има също и лек натиск в стремето, което ездачът може да усети с пръстите на крака си.

Краткият промеждутък от време между задният крак докосващ земята и пресичането му на вертикалата, спусната от точката на тазобедрената става, е моментът, в който конските тазобедрена и скакателна стави трябва да се сгънат за да поемат натоварването, докато задноколенната става се отваря. Това е прозорецът от време, в който полуспирането е най-вероятно да има ефект, защото целта му е да поиска от коня да сгъне повече хълбоците си, за да може да изпълни низходящ преход, да намали скоростта или да подобри баланса си. Ездачът може сега да усили това леко „назад и надолу” усещане в седалищните си кости, като прилага полуспиране чрез натиск върху повода.

Когато седалището на ездача бива изтеглено напред в седлото, задният крак на коня, който току-що е стъпил долу, е пресякъл вертикалата и сега вече изтласква товара напред. Тазобедрената и скакателната стави се разтягат, докато задно-коленната се сгъва. Това е най-забележимо за ездача на ходом и при втория такт на галопа (когато вътрешният заден крак и външният преден крак на коня са заедно на земята). Това е моментът, в който подкарващата помощ със седалището може да бъде успешно приложена, за да накара коня да изтласква повече и да удължи крачката си.

Тазът на ездача е също свързан с гръдния кош и с таза на коня, в смисъл, че ездачът може да огъне коня и да го накара да завие чрез завъртане на собствения си таз, тъй като конят (поне донякъде настроения към помощите кон) ще се опита да отрази огледално положението на таза на ездача със собствените си гръден кош и таз. Латералните движения също се яздят с ротация на таза на ездача като централен елемент на помощите, докато краката му и поводите имат поддържаща роля.

Подбедриците на ездача са свързани с мускулите на корема и задните крака на коня. Самото люлеене на конския гръден кош комуникира с шенкелите на ездача, което най-лесно се усеща на ходом, но е налице също и при тръса. Гръдният кош на коня се люлее като махало към страната, от която задният крак е на земята, поддържайки тежестта и изтласкването. Той се люлее обратно на страната, от която задният крак се движи напред във въздуха, сякаш иска да направи място за задния крак, който е във въздуха. Ако шенкелът на ездача е на правилното място и отпуснат, той ще усети махалоподобното люлеене на гръдния кош на коня. Критичният момент, който трябва да се усети е този, в който гръдния кош на коня докосва подбедрицата на ездача и започва да се люлее в срещуположната посока. Този момент означава, че задният крак от тази страна е напълно протегнат зад коня, коремните мускули от същата страна са също напълно разтегнати и са готови да се съкратят отново, за да изтеглят задния крак напред. Задният крак е на път да се повдигне от земята в тази част от секундата. Ако подбедрицата на ездача докосне гръдния кош на коня точно в този момент, той ще усили съкращаването на коремните мускули, което така или иначе ще се случи по естествен път. Резултатът е по-рязко повдигане и по-високо изнасяне на задния крак от същата страна, с по-добре изразена флексия на скакателната става.

Шенкелите на ездача са също свързани със задните крака на коня, в смисъл че така те могат да следят линията на движение на задните крака. Подбедриците трябва да усетят веднага, когато единия заден крак се отклони от определената следа и да го избута обратно по линията, докато е още във въздуха.

От своя страна, за ездача е важно да не се стиска с краката. В противен случай, конят ще започне да задържа дишането си, ще стяга коремните мускули и люлеенето на гръдния кош ще бъде значително намалено. Старите майстори са казали, че ездачът трябва да усеща козината от страната на коня, или че кракът на ездача трябва да диша заедно с коня, или че ездачът трябва да почувства топлината на коня през крака (ботуша). Само отпуснатият мускул може да усеща и да комуникира ефективно.

Коленете на ездача са свързани с предните крака и с раменете на коня. До известна степен бедрото на ездача винаги леко отразява движението на лопатката на коня. Когато раменната лопатка на коня се движи напред, бедрото на ездача от същата страна е изтегляно много леко напред. Когато предният крак докосне земята, коляното на ездача се снижава. Разбира се, ездачът винаги може да погледне надолу към раменете на коня, но е добре да може да усеща тези движения, без да се налага да гледа надолу. Коленете на ездача следят движението на предните крака на коня. С други думи, когато едното рамо започне да изпъква, ездачът усеща повишения натиск срещу бедрото и коляното си от същата страна и може бързо да избута рамото обратно по линията на движение. Коленете на ездача, също така, оказват опора при завиванията и страничните движения. Външното коляно може да помогне за движението на външното рамо на коня, когато външния преден крак е във въздуха. Вътрешното коляно може да предпази коня от изпадане върху вътрешното рамо при завоите, докато външното коляно предпазва коня от изнасяне с външното рамо навън от завоя.

Когато ездачът прилага всички помощи в хармония с последователността от стъпване на коня описана по-горе, те интуитивно имат смисъл за коня, тъй като работят с естествените му движения, а не срещу тях. Ездачът също трябва да внимава всички помощи да говорят на един език и да са съгласувани една с друга, така че да няма никакво противоречие между краката и седалището, краката и поводите, или седалището и поводите. Язденето и подаването на помощите в съзвучие с естественото движение на коня, и избягването на противоречия между помощите, предотвратява недоразуменията и много съпротиви – напр. когато поводите казват на коня да завие наляво, докато седалището и тежестта ни му казват да завие надясно, или при които краката на ездача казват „върви” докато седалището му казва на коня „спри”. Противоречията между индивидуалните помощи причиняват ненужно объркване, неудовлетворение и гняв у коня. Балансираният гъвкав седеж, който позволява на ездача да почувства подходящия момент за всяка помощ е, следователно мястото откъдето трябва да започне образованието на ездача, и времето отделено на тези въпроси през цялата кариера на ездача, никога не е напразно пропиляно.

Източник: www.classicaldressage.com
Превод: Д. Христова