Индианците в Северна Америка

Индианците в Северна Америка, коне,

Индианци – името
С името „индианци“ наричаме местното население което заварва през 1492г. Христофор Колумб  когато открил Америка. Реално „индианци“ е неправилно наименование, но терминът постепенно с времето се утвръждава.  В голяма степен се налага мнението, че те са първите обитатели на континента. За тях днес използваме термина “коренни жители на Америка”.
Първите американци заселели някога цялата сегашна територия на САЩ от бряг до бряг. Навиците , обичаите и основните белези на индианците, намиращи се по крайбрежието, трудно могат да бъдат открити от индианците от Северните щати. Единственият белег, по които се обединяват в големи семейства е техният език. На изток от Мисисипи се говорели повече от 8 напълно различаващи се един от друг езици. Четири от тях все още съществуват, а останалите са изчезнали.
Вярвайки , че Земята е кръгла Колумб очаквал да открие Индия или Източна Азия, като отплава на запад от Испания и поради тази причина нарекъл заселниците , които открил индианци. Така започнали да наричат всички нации на континента и островите разположени близо от него.

Произход
В науката не съществува сигурно становище относно произхода на първите американски заселници. Техните традиции не могат да бъдат обособени тъй като са твърде разнообразни, а всички предположения за техния произход са незадоволителни. След дълги изследвания , одобрение намира теорията, че индианците не са коренните жители на Америка. Според тази теория те произхождат от големи азиатски семейства: племената , които са разположени на север идват от светлите монголци , а племената, които се намират в южните части на континента т.е. в Калифорния и Централна
Южна Америка носят белезите на мургавите малайци, чието първо местонахождение е Полинезия, на юг в Тихия океан. По-късно пътят им достига Американския континент кат бавно се разрастват от Тихия към Атлантически океан. По отношение на езика те нямат общо с азиатските племена, но техните традиции, сечива и начин на живот ги свързват с тях.
Съществува предположение, че манданите и чиноките , които са почти бели са наследници на уелска колония, за която се счита, че е изчезнала от пустошта на Северна Америка преди 700 години.

Единство
Оказва се , че съществува физическа идентичност на представителите на тази раса, настанила се на територията на целия континент.
Цветът на кожата им обикновено в тъмен, червеникаво кафяв или канелен; имат дълги, черни и прави коси; изпъкнали скули; широки лица; дълбоки очи; плътни и закръглени устни; големи и издадени напред носове; оскъдни бради. Главите им са общо взето с квадратна форма; ръстът им е също като този на останалите раси от техните геoграфски ширини.
Мускулатурата им не е силно развита, ръцете и краката им са малки. Кожата им е по-тънка, по-мека и гладка от тази на европейците. Мъжете имат благородна осанка, а жените са истински красавици.
Надменни в поведението си , сдържани и необщителни, издръжливи, хитри, упорити, смели и яростни по време на битка, жестоки към враговете и верни към приятелите, благородни и отзивчиви, гостоприемни и мили – такива са индианците. Те са поетични и душевният им свят г голяма степен е обхванат от мечтателност и фантазии, които изразяват с цялата красота на езика си. Индианските племена, които се намират на юг от Калифорния, винаги се отличавали със значителни умствени постижения.

Начин на живот
Война , лов и риболов – това са главните занимания на мъжете от воюващите племена. Друг поминък е земеделието.
Сред индианците открити в Северна Америка от европейците, жените изпълнявали по-голямата част от тежкия труд. Те се занимавали със земеделието. Отглеждали царевица, боб, картофи, тютюн. Те сами си изработвали необходимите пособия за война , лов и риболов. Правели черги , дрехи от кожи и перушина , канута , фигурки от зъбите и ноктите на зверовете , вършели всякаква домашна работа , конструирали колиби от корите на дърветата , а също така и скривалища от зверовете.
Груби фигурки , издялани от дърво или камък или оформени от глина; картини по вътрешността на дърветата, върху животинска кожа или издълбани в скалите с груби пособия са най-големите им постижения в областта на изкуството и литературата.

Религия
Индианците вярвали в свръхестествено същество, което символизира доброто и в зъл дух , а също така и в множество подчинени на тях добри и зли духове. Индианците вярвали в прераждането. Животът им бил направляван от предсказания. Важна роля в него играели така наречените “лечители”. По този начин индианците наричали своите проповедници и пророци, които винаги използвали магически заклинания. Християнски мисионери са се трудили за разгадаването им още от времето по което испанците и французите се установили в Америка до ден днешен.

Управление
Трудно е да се допусне, че във индианските племена е съществувало подобие на политическа организация по времето , когато европейците пристигнали на континента. Изключение прави ироезката конфедерация. В езика на индианците се отличавали повече от 100 диалекта, били ясно разделени в семейства и организирани в нещо наподобяващо патриархат. Всяко от индианските семейства имало собствен хералдически знак , наречен тотем. Такива хералдически знаци са мечка, орел, елен.
Предводителят на племето се наричал индиански вожд, а предводителят на войните – вожд главатар. Тези официални титли понякога били наследствени , но по-често били получавани заради лична заслуга. Толкова опростено било управлението на индианците, сред тях рядко имало неподчинение и по такъв начин се контролирали около 1 000 000 заселници , които се намирали на почти цялата сегашна територия на САЩ.

Индианският лагер
Според официални доклади индианското население към 1904г. било приблизително около 270 000 човека, като почти всички били частично или напълно управлявани от националната управление. Около 180 000 индианци населявали резерватите и посещавали училищата под контрола на индианския племенен съвет. Останалите 90 000 индианци били разделени: 84 500 от тях били в 5те племена на индианска територия, а 5 232 на територията на Ню Йорк . Освен горепосочените има още 32 567 състоятелни индианци, които били задължени да плащат данъци и станали американски граждани. Индианският начин на живот станал по-скъп и усложнен. Паралелно с еволюирането на тяхната раса започнали да се зараждат раздразнения, ревност, универсалната липса на вяра, която е характерна за бялата раса. Тези недоразумения дълго време държали индианците в състояние на хронична враждебност. По – голямата част от племената отказвали да приемат подкрепата и закрилата на правителството. През 1880г бил изчислен броят на потенциално враждебните индианци – почти 60 000. През 1891 взаимоотношенията им били подобрени. Въвеждането на селскостопанската работа, училищата и църквите довело до задоволителни резултати. Имало около 28 000 ученици в различни по вид училища , чиято издръжка възлизала на $ 3 522 950. Забелязва се тенденцията по-голямата част от племената да се стремят към отседналост и приемане на гражданство.

Индианска територия
С акт на конгреса от 30 юни 1834г. „цялата тази територия наСАЩ, намираща се на запад от река Мисисипи, с изключение на щатите Мисури , Луизиана и Арканзас се счита за Индианска държава”. Преди това тя била ограничена , но сега вече граничела на север с Канзас, на изток с Мисури и Арканзас, на юг с Тексас и на запад с Тексас и Оклахома. Населението през 1890г. било 180 182 души, а през 1900 – 191 960души. това население естествено не включвало само индианци има съшо така много бели и негри. През 1907г. имало седем резервата и пет цивилизовани нации – чероките, крийките, семинолите и др. Резерватите включвали следните индиански племена: Quapaws, Peorias, Kaskaskias, Ottawas, Wyandottes, Miamis, Shawnees, Modocs, Senecas, Cayugas, Sacs and Foxes, Pottawattomies, Osages, Kaws, Kiowas, Comanches, Apaches, Arapahoes, Cheyennes, Piankeshaws, Weas, Wichitas, Keechies, Wacoes, Tawacanies, Caddoes, Ioneis, Delawares, and Penetethka Comanches.
През 1893г. Конгресът създал комисия към петте цивилизовани племена с инструкции да започнат преговори със няколко нации за подялба на земя и придобиване на права върху нея от САЩ.
Всяко едно от петте племен било отделен организъм. Те имали собствени законодателни и изпълнителни органи. Те били суверенни като изключение правели само при определени обстоятелства и при намесата на конгреса.

Не Персе
Не Персе (от френски – „пробити носове“; самоназвание нимипу -„хора“) – племе от езиковото семейство шахаптин, обитавало обширни области от днешните щати Уошингтън, Орегон и Айдахо. Като повечето индианци от Голямото плато, след усвояването на коня, не персе развили култура, почти идентична с тази на племената от Великите равнини.
Те дори селекционирали отделна порода коне – Апалуза, – известни с високите си качества. Почти всички бели изследователи и пътешественици описват не персе като благородни и гостоприемни хора. Макар и известни сред много племена като безстрашни воини, те десетилетия наред останали приятелски настроени към прииждащите в земите им бели заселници. През втората половина на 70-те години на XIX в., след опит да бъдат насилствено вкарани в резерват, не персе влезли в конфликт с американската армия. Под предводителството на вожда Джоузеф племето решило да се пресели в Канада. В продължение на два месеца, преследвани от щатската армия и даващи сражение след сражение, не персе изминали почти 2500 километра. Близо до канадската граница, останали без муниции, храна и одеала в рано настъпилата зима, те се предали. Били заселени в два резервата – Колвил и Лапуей – където потомците им (приблизително 3000 човека) живеят и до днес.

Сиуксите
Сиуксите са известни още като Индианците от Дакота. Те били многобройно и могъщо племе, чиито откриватели са французите. Те били забелязани през 1640 година в близост до притоците на река Мисисипи. Останалите индиански племена ги наричали Nadowessioux, а в последствие станали известни като сиукси. Те населявали обширна територия от арканзаската река на юг до западните части на езерото Уинипег на север , а на запад до източните склонове на Rocky Mountains . Те били разделени на 4 големи класи, а именно: уинебагите, които населявали областтите между езерото Мичигам и Мисисипи; асинибони, което на сиукски означава, че са тази част от тяхното племе, която е разположена в най – отдалечените северни райони; групата на минетарите, живеещи в Минесота; и южните сиукси, които се установили в областите около Арканзас, а територията, на която воювали, се простирала до Rocky Mountains. През 1679 година един френски офицер въвежда френски стандарти на живат сред тях.

Сиукският предводител „Седящият бик” – изсредвал горното течение на Мисисипи. Французите взели властта над части от територията на страната през 1685 година, когато те били разделени на 7 източни и 9 западни племена. Във войните с французите и другите индианци те били изместени надолу по течението на Мисисипи. От друга страна сиуксите прогонили местните заселници, намиращи се в равнините, в които се отглеждали бикове.
Друга част от сиуксите останали по бреговете на езерото St. Peter. Имало и такива, които скитали(странствали) в равнините на Мисури и поради тази причина се присъединили към южните сиукси.

Сиукските селища
По време на войната от 1812 година сиуксите взели страната на англичаните. През 1822 година броят на сиукското население възлизал на 13 000 . През 1837 година те отстъпили на Американските щати всичките си земи, намиращи се на изток от Мисисипи, а през 1851 година отстъпили 35 000 000 акра западно от Мисисипи за $3 000 000 . Пренебрежението на правителството и незаинтересуваността му да осигури необходимите провизии на индианците съвсем естествено предизвикали враждебно поведение у някои от сиуксите, но след като били защитени от генерал Харни през 1855 година бил сключен мирен договор.

Вбесени от провала на правителството да спази своята част от договора и измамата, с която то си послужило, горните сиукси се вдигнали на бунт през 1862 година и почти 1000 заселници били убити.Сиуксите на юг също започнали да стават враждебни, но всички те били в крайна сметка подчинени.1000 от тях били задържани в плен, а 39 били обесени.Отделни групи от тях избягали на територията на днешна Дакота, а силата на племето отслабнала. Някои от тези банди избягали в тези части на континента, които били населени от британци, докато други постоянно нападали заселниците и се криели в укрепления. Договореностите, които постигали, били толкова отвлечени и неконкретни, че сами пораждали поводи за грубото им нарушаване. Благодарение на един о тях Черните хълмове били превърнати в резерват, но след като там било открито злато, американското правителство пожелало да преследва съкровището и принудило сиуксите да напуснат (изоставят) териториите си и да се върнат на индианска земя. „Седящият бик”, „Петнистата опашка” и „ Червеният облак” посетили столицата през 1875 година , но президентът Грант не успял да ги убеди да се споразумеят.

Сиукският воин
Мисионери се сблъскали с голям брой от тях през септември 1875 година. Изпращането на инспектори под военен ескорт в Черните хълмове възбудило завист у сиуксите и те започнали да се подготвят за война. През пролетта на 1876 година били изпратени военни части срещу тях и през юни се разразила жестока битка, в която загинал генерал Къщер и всички, които били поставени под командването му. Тази битка ще остане известна като „Custer’s Last Stand”. Независимо от това какво име ще й даде историята, тази битка винаги ще изпъква като най – значителната победа на индианските племена. Въпреки че в крайна сметка каузата им не спечелила, те демонстрирали смелост и военни умения в разгромяването на Къщер и неговата армия.

Нaпредъкът, достигнат от християните и прогресиращата част от сиукските индианци в днешна Южна Дакота дълго време се третирали с неодобрение от езичниците и консервативно настроените, които попадали под ръководството на Седящия бик, Червеният облак и Ритащата мечка и последните едва чакали подходящ момент, за да повдигнат въпроса за цивилизоваността и варварството по решителен начин.През 1890 година правителството срещнало трудности в изпълнението на задълженията си към сиуксите, особено що се отнася до изплащането на парите, които индианците трябва да получат в замяна на предоставените от тях земи. Особено тежко станало положението, когато посевите на индианците не поникнали. Конгресът прекъснал доставянето на провизии за тях.
Съвсем естествено в тази ситуация сред индианците се зародило усещане за неудовлетвореност. Некомпетентни агенти били изпратени от правителството и не бил постигнот никакъв напредък. Те се интересували единствено от собственото си облагодетелстване и не положили никакви усилия за заличаване на неравенството. При така стеклите се обстоятелства Седящият бик и неговото обкръжение вече знаели как да постъпят. Те започнали да организират въстание.
През септември индианец от племето Shoshones, който бил лечител, предсказал появата на индиански месия. Великият Маниту, който бил милостив към страдащите деца. Месията ще преобърне гористи и тресавищни земи, белите потисници ще бъдат задушени, а тези, които оцелеят, ще бъдат превърнати в бикове и морски риби. Всички индианци, които загинат по време на бедствието, ще възкръснат след това, земята, върху която ловуват, ще бъде възстановена , отново ще бъде обитавана от стада бикове и диви коне. Тези предсказания се разпространявали и много индианци повярвали в тях. През октомври те започнали да извършват обредни танци в очакване идването на Великия месия. Със своите танци те показват отдаденост и вяра. Танците продължили без прекъсване три дни и три нощи. „Седящият бик” окуражавал индианците. Те се подредили в боен ред, облесли бойни дрехи, снабдили се с достатъчно количество пушки. Отказали да се подчинят на правителството и подпалили огън близо до областта Раненото коляно и след това избягали в Bad Lands.

Битката при Раненото коляно(Wounded Knee)
На 15 декември по заповед на генерал Майлс бил направен опит за арестуването на „Седящия бик” в неговия лагер и заедно с неговия син и шест други индианци бил убит.Останалата част от бандата му продължила пътя си към Bad Lands. На 28 октомври се състояла битка близо до Wounded knee между кавалеристки полк и мъжете от бандата на Голямата стъпка. 30 човека от белите били убити, а от индианците паднали 200, сред които имало много жени и деца. Повече от 3000 индианци се преселили близо до White Clay Creek, където на следващия ден се разразила друга битка. Резултатът бил разпръсването на индианците и тежки загуби. На 14 януари 1891 год. били проведени 2 съвета с участието на генерал Майлс и индианските предводители. Осъзнавайки безнадеждността на своята ситуация, индианците били принудени да отстъпят.

Индианците и войната
Войната приключила на 21 януари. По – голямата част от племената били върнати в резервата. На 29 октомври делегация от сиукси , предводители под командването на агент Левис пристигнала във Вашингтон, за да се договорят с правителството. Конференцията започнала на 7 февруари, продължила 4 дни и завършила със среща между индианците и президента Харисън в Белия дом. Индианците били уверявани, че оттеглянето на подкрепата на конгреса е недоразумение и че правителството желае лоялно да изпълни всички договорености.
По пътя към дома предводителите на индианците спрели за малко в Carlisle, където децата на някои от тях посещавали училище.През 1899 година общият брой на сиуксите бил 27 215, разделени на 19 банди и разположени преобладаващо в Южна Дакота.

Чероки
Индианците чероки са народ, обитавал планинските части на щата Джорджия, Западна Каролина и северна Алабама са били наричани планинците на юга. Те живели между високи хълмове и плодородни долини и били най – възприемчиви към цивилизацията от всички други индиански племена в САЩ. Били определяни като врагове на шайените и след много конфликти ги изтласкали обратно във Охайо. Убединили се с каролинците и котобосите срещу тоскарорците през 1711г. , но след това се присъединили към великия индиански съюз срещу каролинците през 1715г. Когато в началото на 1721г. губернатор Франсис Никълсън пристигнал в Южна Каролина се отитал да води преговори със изпанците и индианците във Флорида. Той провел конференция със вождове на 37те различни кантона на Чероките. Дал им подаръци , пушил с тях лулата на мира, определил границите на земите между тях и английските заселници, определил мерките и теглилките и назначил човек, които да се занимава с техните вътрешни проблеми. Наи-накрая той подписал договор за търговия с Крииксите. Около 1730г. френските проекти за свързване между Канада и Луизиана, чрез редица от пощенски станции през долните на Охаио и Мисисипи започнали да се осъществяват. За да осъществят тази схема англичаните искали да превърнат индианците по границите във съюзници или работници, затова използвали договори за обединение и сътрудничество. Британското правителство изпратило сър Александър Къминг да сключи такъв договор с Чероките, тогава се смятало, че те могат да изпратят 6000 войни на бойното поле. През април 1730г. сър Александър се срешнал с главните вождове на всички градове на Черокките , информирал ги чии пратеник е и поискал от тях признание на крал Джордж като техен владетел и да обещаят, че ше се подчиняват на неговата власт. Вождовете паднали на колене и обещали подчинение и преданост . по техен съвет сър Александър назначил Моитой, които бил един от техните най-добри водачи, за главен командир на целия народ на Чероките.
Дълги периоди от време Чероките и 5те нации водили кървави сражения, но англичаните ги накарали да се помирят през 1750г., когато Чероките станали съюзници на англичаните срещу французите. Те им позволили да да строят укрепления на селищата си. По това време Чероките са били в разцвета на силите си. Населвали 64 села по протежението на потоците, но скоро след това почти полоеината от населението било загинало от дребна шарка. Чероките помогнали в завладяването на форт Дюкес
През 1776г. Чероките сериозно заплашили границата на Южна Каролина, след като тези индианци станали заплаха за заселниците в Джорджия , Северна Каролина и Вирджиния, тези 3 щата се обедини за защитата на Южна Каролина .
Командир Андрю Уилиамсън повел атака срещу Чероките. Унищожил всичките им селища на изток от планините Апалачи и накарал месните да се подчиняват. Тази атака била извършена между 15 юли и 11 октомври 1776г. Военна структура наречена форт Рътлич била издигната в земите на Чероките. През 1781г. Чероките провели враждебно нахлуване в Южна Каролина, убили наколко семейства и изгорили няколко къщи. Поради това генерал Андрю Пикенс оглавил дивизия от 400 души, която проникнала в страната им и за 14 дни, изгорили 13 града и села, убили повече от 40 индианци и жзели голям брой затворници, без да загуби нито един боец от неговата дивизия.
Чрез договор сключен в Хоуплел между комисаря на САЩ, главните ръководители и войни на чероките е решено всички чероки респективно техните градове и племена да бъдат закриляни от САЩ. Чероките станали приятели на САЩ и във войната от 1812г. им помогнали да победят Крииките. Цивилизацията повлияла тяхната култура и предизвикала разногласие. Част от тях искали да запазят предишният си начин на живот, докато другите желаели да започнат работа в различните градове. Това било толкова силно противоречие , че през 1818г. част от народа се изселил в дива месност западно от Мисисипи. Чероките влезли в конфликт с жителите на щата Джорджия, които имали подкрепата на президента Джаксън. Надвиснала заплаха за земите на индианците. Те били около 15 000 по това време и живеели източно от река Мисисипи. Спорът за земите им стигнал до Върховния съд на САЩ и на 30 март 1832 трибуналът се произнесъл в полза на индианците. Жителите на Джорджия, които все още имали подкрепата на президента не се съгласили с това решение. Така се стигнало до радикално решени – през 1838г. генерал Уинфиллд Скод и няколко хиляди войници принудили Чероките да напуснат техните хубави земи в Джорджия и да отидат в диви земи, които били отредени за тях близо до източните склонове на скалистите планини.
Повече от 4000 чероки загинали по дългия близо 1300 километра път до Оклахома през суровата зима на 1838-39 година. В историята това събитие останало като „Пътят на сълзите“. Въпреки всичко, малка група чероки успели да се върнат от Оклахома и да се укрият в Димните планини в Северна Каролина. Други избягали в горите на Тенеси. След множество трудности, заплахи и лъжливи обещания и едните, и другите получили резерват в родните си земи. Сега в Оклахома живеят приблизително 45 000 чероки, докато в Северна Каролина те са около 6 500 души.
По време на Гражданската война, Чероките стадали много, изгубили още от земите си и през 1890 били останали едва 32 161 чероки записани в главната агенция и 1 351 в източната агенция по индианските територии в Северна Каролина.

Команчи
Команчите били номадско военно племе от Северно американските индианци. Както е известно, те първоначално населявали региона от притоците на Брадос и Колорадо до Канзас и Мисури. Някои от техните групи проникнали до Санта Фе в Ню Мексико и Дуранго в Максико. Испанците и племената от централните равнинни части били силни по воината още от древни времена.Те наричали себе си „жизнени хора”. Вярвали във един върховен Баща и претендирали , че произхождат от Слънцето. Племето се разделя на няколко групи и всички са отлични ездачи. Французите от Луизиана проникнали в техните територии през 1718г., започнали да купуват коне от тях и през 1724г. Сключили договор с тях. Тогава команчите били многобройни. Всяко едно от селища, които посетили французите имало по 140 колиби, и във всяко от селищата имало по около 1500 жени, 2000 деца и 800 мъже. До 1783г. Те водили продължителни и кървави войни с испанците, но след като техният велик главнокомандващ е убит настанал мир. През 1780г. Броят на команчите бил около 5 000 души. През 1816г. Те загубили 4 000 от населението си от дребна шарка. В края на 1847г. Техният брой бил около 10 000 души , като повече от 2 000 от тях за били войни. През 1872г. Войните вече достигали над 4 000 души. През 1899г. имало 1 553 кумачи в резервата в Оклахома. Те не могли да се приспособят към този начин на живот и напрежението се запазило доста високо и през 1990г.
Племето от юто-ацтекското езиково семейство. През XVII в. се отделили от шошоните, напуснали Скалистите планини в днешния щат Уайоминг и се отправили на юг. Към началото на XVIII в. се заселили в югозападните територии на сегашния щат Канзас и части от Тексас. Те били едни от първите северноамерикански индианци, които се сдобили с коне и бързо се прочули като отлични ездачи: смели воини и ловци на бизони. Наричали ги „господарите на Южните равнини“. Заедно със съюзниците си – кайова – команчите непрестанно воювали с околните племена, а по-късно успешно се съпротивлявали и на белите нашественици. Накрая били принудени да се заселят в резервати на територията на щата Оклахома, където живеят и досега. В наши дни команчите наброяват приблизително 4200 души.

Шайени
Те са едно от племената, живеещи в най-западните части от алгонкинската нация.. Те били разположени при Шайен, северен приход на Червената река. Прогонени от Сиуксите те се оттеглили към Мисури. Приблизително в края на 18в. Били прогонени в близост до Черните хълмове (днешната кота Илаиоминг), където Левис и Кларк ги намерили през 1804г. а те притежавали коне,ограбвали и правели внезапни нападения в Ню Мексико.

Около 1825г. , когато били в мирни отношения със сиуксите и водели война с племената от Канзас възникнала вражда в техните семейства. Част от шаиените останали със сиуксите, а останалите се придвижили на юг към Арканзас и се присъединили към арапахите. Много договори били сключени между тях и правителството на САЩ, но по-късно били нарушавани. В крайна сметка, загубвайки вяра в честността на бялата раса,шаиените станали враждебни. През 1861г. се състояла първата война между шаиените и белите хора. Докато са водили преговори за мир и приятелство Колонел Чивингтън от Колорадо попаднал на шаиенско селище и принесъл жертва около 100 мъже, жени и деца. Цялото племе било обзето от желание за отмъщение и се разразила жестока война, в която САЩ загубили много войници и похарчили между $ 30 000 000 и $ 40 000 000.
Онтошението на индианците към белите хора останало непроменено. Били сключени няколко договора между тях , но нито един не бил спазен. След като генерал Ханкок изгорил едно от техните селища през 1867г.,те отново започнали война и убили повече от 300 американски войници и заселници. Генерал Къщер ги нападнал в гръб , убил техният вожд и 2/3 от жените и децата.
Северната група на шаиените станали миролюбиви и отказали да се присъединят към сиуксите през 1865г.
Шайените са от езиковото семейство на западните алгонкини. Първоначално шайените живеели в Североизточния горски регион, но през ХVII-ХVIII в. мигрирали на запад, като първо се установили в Минесота, а после навлезли във Великите равнини и достигнали до Черните хълмове – свещени планини за лакота, шайените и други племена; намират се между щатие Южна Дакота и Уайоминг; индианците ги наричат „Сърце на всичко съществуващо“ и „Център на света“
В съюз със своите роднини арапахо и с по-късно пристигналите по същите места лакота и накота, шайените се превърнали в типични прерийни номади. С усвояването на коня за прерийните племена започнала нова историческа епоха. В тази епоха шайените се прочули като едно от най-храбрите, горди и войнствени племена във Великите равнини. Те воювали с асинибоините, чернокраките, манданите, хидатс/spanа, кроу, флатхе-дите, шошоните, ютите и поуните. Към средата на XIX в. част от племето се придвижила на юг към река Арканзас – тези индианци станали известни под названието южни шайени. Те се съюзили с южните арапахо, команчите и кайова. До 60-те години на XIX в. шайените избягвали стълкновения с белите, но след две големи кланета над техни лагери, устроени от щатската армия (Сенд Крийк, 1864 г. и Уашита, 1868 г.), те станали непримирими врагове на американците. Северните шайени се присъединили към лакота и участвали редом с тях във всички военни кампании срещу армията, заселниците и златотърсачите, включително и в разгрома на генерал Къстър при Литъл Бигхорн. Южният клон на племето, обединен с команчите и кайова, също се борел за свободата си. И едните, и другите трябвало да сложат оръжие през 70-те години на XIX в. Сега северните шайени обитават резерват в щата Монтана и наброяват около 3300 души. Днес в Оклахома живеят около 4000 южни шайени.

Шошони
Народ от юто-ацтекското езиково семейство, родствен на племената банок, юта, паюте и госюте, както и на отделилите се от тях команчи. Шошоните обитавали обширни територии, влизащи в пределите на днешните щати Невада, Орегон, Айдахо, Монтана и Уайоминг. Югозападните шошони живеели в колиби от туфи и пещерни навеси и се изхранвали с лов на диви овце и зайци, с плодове и корени. Североизточните шошони били прериен народ, но чернокраките ги изтласкали в Скалистите планини. Този клон на племето отрано се сдобил с коне. Поради това североизточните шошони не само продължили да ловуват бизони в подножието на планинските си земи, но и успешно воювали с чернокраките, кроу, шайените, лакота и арапахо. Въпреки няколкото сражения между шошони и бели заселници, като цяло тези индианци били настроени дружески към американците. Те често помагали на щатската армия във военните й кампании срещу лакота и шайените. Днес югозападните шошони живеят в няколко резервата на територията на щата Невада, като броят им не надхвърля 1500 души. Североизточните шошони – около 4000 човека – са заселени в резерват в щата Уайоминг, който споделят с бившите си врагове арапахо.

Апачи
Племенен съюз от атабаското езиково семейство, в който влизат чирикауа, мескалеро, койотеро, кибеку, тонто, хикариля, липан и други племена и племенни подразделения. Около ХII-ХIV в. мигрирали от централна Канада и, придвижвайки се все по-южно, достигнали земите на днешните американски щати Ню Мексико и Аризона, където се заселили трайно. Част от апачите са обитавали и територии от днешния щат Тексас, както и северните покрайнини на Мексико. Войнствен народ, апачите непрекъснато враждували с племената пуебло, с команчите, кайова и с други свои индиански съседи, както и с мексиканците, а по-късно и с американците. Те били фактически последните северноамерикански индианци, които изгубили свободата си. Днешните апачи живеят в резервати на територията на щатите Аризона, Ню Мексико и Оклахома. Техният общ брой е около 16 000 души
Викторио(ок. 1820-1880) – военен водач на апачите-мимбреньо. Участва в походите на известния вожд Мангас Колорадас срещу мексиканците и американците. След смъртта на Мангас той продължава войната на апачите срещу белите им врагове. Сражава се с успех срещу армията на генерал Крук и други американски офицери. През 1877 г. подписва мирен договор с щатското правителство и се заселва в определения за народа му резерват, но само няколко месеца по-късно е решено апачите да бъдат преместени на друго място. Викторио и 300 негови привърженици бягат от резервата и подновяват военните действия. На следващата година правителството предлага нов договор на индианците и Викторио отново се съгласява да сключи мир и да се засели в резерват. През юли 1879 г. срещу вожда е повдигнато фалшиво обвинение в конекрадство. Разярен от обвинението и притеснен, че ще бъде вкаран в затвора, Викторио отново бяга от резервата, последван от около 200 свои воини. За отмъщение той и хората му атакуват казарма на щатската кавалерия и отвеждат със себе си петдесетина армейски коня. След това апачите преминават мексиканската граница и се скриват в планините. Следват редица битки с мексиканците и американската армия. Викторио загива в сражение в планините Трес Кастильос на 14-ти октомври 1880 г.

Семиноли
Племе от мускогското езиково семейство, родствено на крийките (според други изследователи, тези индианци водят произхода си от народа тимукуа). Семинолите обитавали горите на южна Джорджия и северна Флорида. Препитавали се предимно с лов. След като американското правителство се опитало да ги изсели в резерват, семинолите подели съпротивителна война, продължила почти без прекъсване близо три десетилетия. Индианците се преселили в блатистите области на Флорида, където по-лесно се защитавали от американската армия. След пленяването на легендарния им вожд Оцеола (Асси-айоло, Пиещият Черна Вода) и подписването на няколко договора от примиренчески настроени водачи на племето, по-голямата част от семинолите била преселена в Оклахома. Там днес обитават около 4000 семиноли, а други 1800 все още живеят във Флорида.

Към края на 1812г. разнородни нашественици , които били предимно семиноли и избягали негри започнали убийствени настъпления срещу заварените заселници от Джорджия и Алабама. Генерал Гейнс, които по това време командвал гарнизона във Форт Скот получил заповеди да отсрани тези нарушители. Той поискал от индианците да предадът пред армията предполагаемите убиици. Индианците отказали. Гейнс атакувал индианско селище намирало се на няколко мили от Форт Скот през нощта. Трима или четирима от жителите били убити или пленени, а останалата част от тях избягала в горите. Скоро след това в друга битка загинали още войни и от двете страни. Нападенията на Гейнс срещу индианците станали свирепи , тъй като той си мислил , че има цялата подкрепа на англичаните зад гърба си. Индианците отговорили на атаките на Гейнс като устроили засада на лодка пълна с провизии за Форт Скот. От 40 мъже , жени и деца на борда останали живи единствено шестима мъже и една жена. Гейнс бил в рискована позиция, той получил заповеди да започне война във Флорида незабавно. Иструкциите били, ако индианците нападннат испанците да не бъдат атакувани, а за подовни събития веднага да бъде съобщено във военното министерство. Когато ситуацията станала напрегната през януари 1818г. битката в свои ръце поел генерал Джаксън. На 9 март той достигнал Форт Скот. Джаксън бил подкрепен от крийките. Толкова бедни били провизийте в региона , че Джаксън зависел от пристигаши с провизии лидки от Ню Орлиънс. На 20ти март той се насочил на изток срещу семинолските селища, където бил подкрепен от приятелски настроени крийки и група доброволци от Тенеси. Семинолите не могли да се защитят достойно. Техните селища били опожарени , заедно с техните посеви. Джаксън продължил своето нападение към испанците и ги принудил да се предадът без кръвопролитие. В региона на испанците той открил Александър Арбутнот – шотландски търговец, за когото подозирал че е предател и го задържал.
Тази война била водена почти седем години и струвала на САЩ 1 466 1овешки живота и $10 000 000. След нея семинолите били преместени от индианска територия и само около 300 останали във Флорида през 1842. семинолите взели със себе си негри в новите си домове. Дори тези семиноли останали във Флоридаслед известно време емигрирали на индианска територияи след като към тях се присъединили и индианците от Мексико , техният брой станал 2 256. Племето било разделено при избухването на Гражданската война и голяма част от индианците станали членове на конфедерации. През 1866г. те се преместили в нов резерват, което всъшност били земите на крийките, откупени от САЩ. През 1899 имало 575 семиноли във Флорида и 2 900 в Обединените индиански земи.

Арапахо
Племе от алгонкинското езиково семейство, населявало първоначално северните части на днешния щат Минесота, където се изхранвало със земеделие. През XVIII в. арапахо се придвижили заедно със своите съюзници и роднини шайените на запад и достигнали Великите равнини. С овладяването на коня те се превърнали в типични представители на степната номадска култура на ловците на бизони. Воювали с шошоните, ютите, кроу и поуните. В края на XVIII в. от арапахо се отделило племето ацина. Някои антрополози смятат арапахо за прародители на всички западни алгонкини (чернокраки, шайени и ацина). Към средата на XIX в. арапахо се разделили на северен (обитаващ източните части на днешния щат Уайоминг) и западен клон (обитаващ източните земи на щата Колорадо). Този индиански народ решително се противопоставил на американската експанзия във Великите равнини. Северните арапахо сключили военен съюз с шайените и лакота, а южните – с кайова и команчите и години наред воювали срещу заселниците и щатската армия. Воини на арапахо участвали и в знаменитата битка при река Литъл Бигхорн, в която индианците разгромили кавалерията на генерал Къстър. Днес северните арапахо делят резерват в щата Уайоминг с шошоните, а южните обитават предоставените им от американското правителство земи в щата Оклахома. Общият им брой е около 4300 души.

Ирокезите
са група от индиански племена, населяващи Североизточна Америка (района на Великите езера), които са обединени в т. нар. „Ирокезка конфедерация“, известна още като „Петте нации“, „Шестте нации“, „Народът от Дългия дом“, „Лига на ирокезите“ и др. Тяхното самоназвание е „ходиношони“ (Haudenosaunee) и буквално може да се преведе като „Народ от разширяващия се дом. Първоначално Лигата на ирокезите е изградена от пет народа: мохок (Mohawk), онейда (Oneida), онондага (Onondaga), каюга (Cayuga) и сенека (Seneca). По-късно (1721 г.) към нея се включва шести народ: тускарора (Tuscarora).
След обявяването независимостта на САЩ ирокезите, подобно на останалите индиански племена, са силно репресирани, земите им постепенно биват отнети, започва да се шири алкохолизъм, материален и духовен упадък. В края на 18 век се появява учението на пророка Прекрасното езеро (Ganioda’yo, Handsome Lake). Ирокезката духовност получава нов тласък и по-този начин Народът от Дългия дом успява да стъпи на крака и да се предпази от загубата на идентичност.
Днес ирокезите населяват няколко резервата в САЩ и Канада.

Първи контакти с белите заселниците.
След като установяват колонията си в Квебек, през 1609 г. французите достигат околностите на днешен Монреал. Там те намират обезлюдени територии – постоянните нападения на мохокски бойни отряди карат алгонкините и планинците да напуснат тези места. Цел на французите е търговията с кожи, а потенциалните им партньори в търговията желаят помощ в борбата си срещу мохок. Това предизвиква французите да застанат на страната на ирокезките врагове. Така през юли 1609 Самуел дьо Шамплейн, придружаван от бойни отряди хурони, планинци и алгонкини потегля на юг покрай бреговете на езерото Шамплейн. Когато срещат мохокски воини, френските пушки надвиват индианските оръжия и значителен брой мохокски вождове са убити. През следващата година Шамплейн се присъединява към друга атака срещу мохокско селище край река Ришельо. Мохок скоро отблъскват френските бойни редици, като използват дървени брони и залягат, точно преди изстрелването на френските пушки. Въпреки тези си успехи мохок са изтласкани от Сейнт Лоуренс и след 1610 г. алгонкините и планинците поемат контрол на тази области и търговията с кожи за следващите 20 години. Междувременно французите участват през 1615 г. в атака срещу онондага. През следващите години французите плащат скъпо за намесата си в индианските войни, защото си навличат ирокезкия гняв. Основен проблем за ирокезите е намирането на стоманени оръжия и пушки, които можели да си набавят само чрез търговия с кожи със своите врагове – французите. Но този проблем скоро се решава, когато през 1610 г. холандски търговци достигат долината Хъдсън в щата Ню Йорк. По онова време мохок са притиснати от север (хурони, алгонкини и планинци) и от юг (сускеханок). Холандците препологат, че зад всичко това стои политиката на Франция и помогат на мохок срещу сускеханок. По този начин те печелят мохок на своя страна. Но съществува и друг проблем – [[|махикани|махиканите]]. Те населяват Хъдсън и по този начин блокират достъпа на мохок до холандските търговци, освен ако мохок не им плащат данък за преминаване през тяхната територия. Това никак не се харесва на мохок и често избухват войни. Тъй като това се отрязява на търговията с кожи, холандците на няколко пъти са принудени да ги помиряват. Последват редица събития и войни, при които в крайна сметка през 1628 г. мохок побеждават махиканите и ги изтласкват източно от река Хъдсън. За да бъдат оставени в мирни взаимоотношения махиканите се заставят да плащат данък във вид на вампуми или поне да споделят печалбите си от търговията с делауерите от Лонг Айлънд. Холандците приемат победата на мохок и ги правят свой основен съюзник и търговски партньор. Земята на ирокезите заема важна стратегическа позиция – тя е на пътя между долината Хъдсън и кожите от Великите езера. Вече способни да принудят французите да стоят на север, ирокезите са готови да превземат френската търговия в Сейнт Лоуренс

Кланове
Всяко ирокезко племе (мохок, онеида, онондага, каюга, сенека и тускарора) е разделено на няколко клана. Броят на клановете варира според племето. Така например мохок и онейда имат само три клана (мечка, вълк и костенурка), докато при сенека те са осем (вълк, мечка, костенурка, чапла, бекас, елен, бобър и ястреб). При тускарора клановете са седем, при онондага — осем. Антрополозите предполагат, че клановете са били първоначалната форма на разделение на ирокезките народи, които по-късно са се разделили и прегрупирали под формата на отделни племена. Традиционно се счита, че двама представители на един и същи клан, макар и от различни племена са по-близки роднини, отколкото двама представители на едно и също племе, но от различни кланове.
Както много други народи, ирокезите често се татуирали. Татуировките често бележили принадлежност към определен клан.
Пазители на вярата
Пазител на вярата е обществена роля, заемана от хора (най-често възрастни мъже), ползващи се с добро име в обществото. В рамките на едно село може да има повече от един Пазител на вярата. Обикновено Пазител на вярата е този, който открива и ръководи дадено празненство или церемония, казва първата благодарствена молитва, отправя благословия към участниците и др. Пазителите на вярата съблюдават стриктното спазване на церемониите, песните, правилното разказване на легенди и т.н Ролята на Пазителите на вярата е сходна с ролята на старейшините при много от прерийните племена.

Военни структури
При ирокезите не са известни воински общества, така характерни за индианците от равнините и индианците от платата. По правило само мъже участват във военни действия, но в случай на вражеско нападение над селото, жените можели да си служат умело с оръжие. Когато някой иска да организира боен поход, той отива в центъра на селото. Там пее и танцува, повдигайки по този начин духа на младите мъже в селото. В следствие на общия ентусиазъм част от мъжете се включват в танца, което е заявка за участие в бойния поход. Междувременно жените в селото приготвят провизии за воините. Групата започва своя поход или отива до съседни села, за да събере още подкрепления.

 

Кроу
Кроу (самоназвание абсарока или абсаапука – „децата на Птицата с големия клюн“) – племе от сиукското езиково семейство. Първоначално водели полууседнал живот край горното течение на река Мисури, бидейки подразделение на племето хидатса, но през втората половина на XVIII в. се отделили от него и потеглили на запад. Заселили се в територии, влизащи в днешните щати Монтана и Уайоминг. След като се сдобили с коне, кроу се превърнали в типични прерийни номади, чийто живот почти изцяло зависел от мигриращите бизонови стада. Племето имало два големи клона – речни кроу и планински кроу. „Индианците-врани“ (както още са известни те) се сражавали с всички съседни племена, отбранявайки обширните си територии от такива силни противници като лакота, шайените и чернокраките. За кроу се знае, че никога не са воювали с американците – напротив, те били съюзници на щатската армия в битките срещу старите си племенни врагове. Сега кроу обитават резерват в щата Монтана и наброяват около 6500 души.

Юта
Юта (юут или пахвант – „обитатели на високите земи“, „планинци“) – войнствено племе от юто-ацтекското езиково семейство, сродно на шошоните, команчите и паюте. Обитавали обширни територии от днешните щати Юта, Колорадо и Уайоминг, слизайки понякога до северните части на Ню Мексико. Югозападните юта живеели в колиби от храсти и трева и се изхранвали с лов на зайци и друг дребен дивеч, с корени, плодове и семена. Източните племена на юта се сдобили с коне още в средата на XVIII в. и – макар да били планински жители – начинът им на живот се обособил като твърде сходен с този на племената от Великите равнини. Те воювали с апачите и навахо, нападали мексиканските поселища и тези на индианците-пуебло, били враждебни дори към своите братовчеди команчите и шошоните. Най-големите врагове на юта били арапахо и шайените. С белите имали само спорадични конфликти до 70-те години на XIX в., когато в племенните територии на юта било открито злато. Голяма част от земите им били отнети от щатското правителство, а в резервата им на Бялата река били изпратени агенти и мисионери, които имали задачата да християнизират индианците и да ги научат на земеделие. В резултат на възникналото напрежение юта въстанали. Воините им спечелили няколко сражения, но накрая трябвало да се предадат. Днес юта обитават два резервата в щата Колорадо и един в щата Юта. Общият брой на представителите на това племе е приблизително 5200 души.

„В света на конете“
Изготвил: Мария М. Попова
Източници:
www.sonofthesouth.net
www.indians.org
www.en.wikipedia.org
www.cherokee-nc.com
www.hanksville.org
www.doi.gov
www.seminoletribe.com
www.nmai.si.edu
www.eaglecircle.org