Символиката на коня в езическа България

Символиката на коня в езическа България

Изображения на кон от този период откриваме издялани върху камък, по произведения върху дребна металопластика, изображения върху съдове, графични рисунки.
Обикновено изобразеният конник е войн. Войнското му снаряжение най-често се състои от копие, лък и колчан стрели или и двете. Облечен е с ризница и носи шлем. От тук е очевидна пряката връзка на коня с военните нужди на българската войска. В този аспект от особена важност са и сведенията за използването на конската опашка като бойно знаме при прабългарите.
Няма сведения това животно да е масово използвано от славяните, но пък сведения за точно обратното намираме при прабългарите, което съвсем естествено е свързано с техния номадски начин на живот и добре развитото им скотовъдство.
Освен тези неоспорими факти за използването на коня за военни цели имаме доста данни за погребани животни наред с покойниците в голям брой от ранносредновековните некрополи, открити до днес. Такива са ранносредновековния некропол при с. Топола, Добричко; двуобрядния езически раннобългарски некропол при с. Черна, Добричко; раннобългарския некропол при с. Хитово, Добричко; ранносредновековния, двуобряден некропол при гр. Балчик и ранносредновековните некрополи /6 на брой/ в Русенско; некропола при Нови Пазар. Точни сведения за погребения на коне има само в некропола при Балчик и некропола при Нови Пазар, докато в Русенските некрополи, са открити части от конска сбруя, макар и последните да са датирани от по-късен период, при който погребенията са християнски. Сведения за погребване на коне намираме и у други източници. В повечето от случаите намерените в гробовете животински кости се тълкуват като останки от поставена в гроба жертвена храна. /3/ Свързването на тези животински останки с някакъв погребален обред с религиозен характер се потвърждава и от намерените в някои от гробовете предмети с магическо-култови функции: бучки вар, фрагменти от керамични съдове, кремъчета, въглени, железни гвоздеи или железни обезформени предмети. Всички тези факти недвусмислено доказват наличието на обредно-религиозни функции при погребенията на животни в ранносредновековните български некрополи.

Това, което първо прави впечатление е, че всички некрополи, в които има погребения на животни са ситуирани в областта на днешна Североизточна България, или с други думи на територията, където се е заселила компактната маса от прабългарско поселение при тяхното установяване на Балканския полуостров. Преглеждайки данните за разкритите погребения впечатление прави и един друг факт. Макар в повечето от некрополите да има два вида погребения – трупополагане и трупоизгаряне, животински кости и изобщо гробен инвентар се открива по-често при погребенията с трупоизгаряне и доста рядко в някои погребения с трупополагане. Известно е, че погребалния обред при прабългарите е бил трупоизгарянето, което е типичен древнотюркски ритуал. /5/ Тези факти, както и засегнатия по-горе проблем за липса на добре развито скотовъдство у славяните, ограничават настоящата курсова работа да акцентира повече върху културата у прабългарите.

От казаното до тук за изображенията и погребения на коне възниква един интересен паралел между прабългари и траки. Конникът в тракийската култура може да бъде разгледан в няколко аспекта. Конникът-ловец е типичен посредник, който препуска между молителя и бога или между живия и хероизирания покойник. Той е връзката между света на живите и света на отвъдното. Орфическата доктрина напълно идентифицира конника със царя-жрец. Тракийските конници-ловци са персонификации на „сина на Сина“ в десет степенния космически цикъл на орфическата вяра. У траките имаме доста примери за жертвоприношения и погребения на коне или символични погребения, където се открива само конската амуниция, което е още едно доказателство за тясната връзка между това животно и религията у траките.

Направихме този паралел, защото съзнателно изниква въпроса дали на базата на известните сходства между двете култури в настоящия аспект, не е възможно конят у прабългарите да носи и някакво чисто религиозно значение или дори по някакъв начин да се идентифицира с владетеля, с властта или мощта му? Освен всеизвестния култ към Тангра, духовете на земята и водата, били обожествявани или поне почитани като свещени реално съществуващи животни като вълка, кучето, коня, птици и други. Такива сведения имаме и за тюрките, а някои от историците приемат, че у прабългарите е имало доста добре развита тотемистична практика.

За реално жертвоприношение на кон у прабългарите сведения нямаме, но все пак има някои известия за жертвоприношение на животни. Най-известен пример са обредите, извършени от кан Крум пред стените на Константинопол, когато са били принесени в жертва голям брой добитък и хора. Надпис №6, изсечен под скалите на Мадара гласи: „Кан сюбиги Омуртаг от бога владетел…беше… и направи жертвоприношение на бога Тангра…“ можем да предположим, че тези жертвоприношения евентуално са включвали обредно умъртвяване на коне. За подобни ритуали имаме сведения у тюрките. Теофилакт Симокита пише в своята „История“: „Тюрките почитат извънредно много огъня, тачат въздуха и водата и възхваляват земята. Обожават и наричат Бог само тогова, който е сътворил небето и земята. Нему принасят в жертва коне, говеда и овце.“ Също така интересен е и факта, че имена на животни, сред които фигурира и конят се срещат в Именника на българските канове.

Тук ще предложим и един от вариантите на превод на рода „Дуло“ – „Бойният кон“ , който по принцип се различава от общоприетите тълкувания около превода на името на този прабългарски династически род. От всичко това до тук може да предположим, че конят явно е имал някаква отявлена семантична стойност и по-дълбока символика от чисто военните и обществено-икономически функции. На следващите редове ще се опитаме да защитим изложената по-горе теза, вземайки в предвид изображенията на коне, намерени по българските земи и датирани в езическия период на Първото Българско царство.

Както споменахме и по-горе, изображения на конник в разглеждания период се срещат сравнително често. Според действията на конника и неговото въоръжение тези изображения могат да бъдат на ловец, на войн или, което е по-рядко срещано на невъоръжен конник. Според формата и стиловите особености изображенията са доста разнородни, но разглеждайки ги заедно, можем да направим извода, че във всички тях доминиращата фигура е конникът. Те са обединени от хронологическото си единство и сходството си по отношение на някои характерни общи детайли.

Някои такива изображения са графитни рисунки на конници-ловци, конници-воини и невъоръжени конници, изображения на конници от амулети /Враца и Преслав/ и апликации-печатчета /Преслав/, една рисунка от Преслав, наречена условно „Преславски конник“, изображението на конник от кана №2 от съкровището от Над сент Миклош и изображението на кон от Мадарския релеф.

Паралели с подобен вид изображения на конници можем да намерим в сасанидските скални релефи, сцените на двубой между персийски велможи и римляни върху фреските на синагогата в Дура Еуропос, животински фигури от Минусинск в Централна Азия и Маяцкого градище, ловни сцени от Сулек /Хакасия/.

Според проф. С. Ваклинов изображенията на конници по българските земи са характерен жанр на примитивното общонародно изкуство на степните тюркски народи. Според него тези изображения имат за цел да възпеят подвизите на обикновеният войн-герой, преплетени с традициите на едно изкуство, предназначено да възхвали делата и подвизите на кана-владетел и жрец на небесния бог. Специално визирайки Мадарския релеф, проф. Ваклинов излага тезата, че там темата е изпълнена със средствата на монументалната скулптура в техниката, присъща на старите художествени традиции на Европейския югоизток, но в духа на средновековната художествена концепция на източния етикет.

Подобна е и тезата на Рашо Рашев за призхода и семантиката на конските изображения. Според него този образ идва от устните предания и легенди на езическа България. В епоса на тюрко-монголските народи често се възпяват подвизите на конника-герой, който е владетелят или предводителят на племето, а у средновековните номади е известен засвидетелстван култ към конника.

Поради начина на живот на прабългарите този култ се е съхранявал и предавал чрез устната традиция, поради което не е съществувала потребност от неговото изобразяване. Тази потребност се е появила в периода на преход към усядане и установяване на контакти със съседните култури, когато у българската аристокрация се е породила нужда да търси такива сюжети, които да отговарят на нейния вкус и миналото на рода. Българите откриват образа на конника от своите устни предания в присъщите за онова време изображения на конници във византийското изкуство, което също съхранява известни похвати и сюжети от източното изкуство. Така у тази заимствана художествена форма прабългарите влагат съдържанието от собствения си епос. Като доказателство за това Р. Рашев посочва, че тази практика е засвидетелствана у степните народи по времето на скитите, а друго доказателство е евентуално вграденият във фасадата на източната порта в Плиска античен релеф на конник.

За използването обаче на антични и ранно византийски или готови каменни орнаменти, плочи и колони или на развалини от стари постройки от прабългарите за постройката на техните нови градски средища имаме множество доказателства. Без да отричаме безспорното влияние на византийската архитектура у прабългарите, засвидетелствана с опитите за нейното видимо наподобяване, тези готови форми са използвани за постройката на своеобразни по своята същност сгради, различаващи се в ранния период на Първото Българско царство от византийския модел. Този факт, както и засвидетелстваните по-горе изображения на конници в старата родина на прабългарите, както и в съседните им племена и народности и приликите, които открива проф. Ваклинов между конниците от нашите земи и изкуството у степните тюркски народи, за които вече споменахме, красноречиво говорят за една своеобразна традиция в раннобългарската култура, свързана със изобразяването на конника. Безспорно е, че заемки от византийското изкуство има, но те не са изцяло взети наготово, както предполага Р. Рашев. Като доказателство за горните твърдения може да се приведе и факта, че стремето, засвидетелствано в Мадарския релеф и някои други изображения е донесено в края на VІ в. и неговият произход е именно от вътрешна Азия.

Относно семантиката на конските изображения вече на кратко изложихме тезата на проф. Ваклинов, според който те отразяват подвизите на войнът-герой или на канът-владетел и жрец. Според Р. Рашев изображенията на конник не са изображение на конкретна личност, а събирателен символичен образ, каквото е изображението от Мадарския релеф. Това, че тези изображения са имали по-широко съдържание от съдържанието на конкретна личност се вижда от образа на конник върху кана №2 от Над сент Миклошкото съкровище. Там конникът е представен с атрибути на владетел – шлем, копие със знаме и богато украсена конска сбруя. Неговото име обаче не е означено, което навежда на мисълта, че е представен един обобщен израз на владетелската мощ, на героя-конник и триумфатор. Конникът не е персонифициран като герой, историческа личност или божество, но навярно той носи по малко от всичко това и неговото масово разпространение е явно свързано с широка популярност. Изсечен в скалата той е изобразявал връзката на владетеля с героя-конник, възприеман като обобщен израз на владетел-герой, а надраскан върху камък, е изразявал предпочитанието на обикновеният конник към ловкостта и геройството.

Всички тези изображения на конници, за които стана дума, по своя характер напомнят образа на тракийския конник-херой, нещо, за което се споменава и у Р. Рашев. В Тракия конници могат да бъдат видяни по цялата Константинополска хора между края на ІV в. и края на І в. пр. н. е. като броят на тези надгробни или посветителни плочки с изображения на конник надхвърля хиляда. Конникът в Тракия се смята за анонимно божество, въпреки че релефните плочки са снабдени с надписи на старогръцки или латински, върху които освен „херос“ се появяват и местни имена или епитети.

По-съществените разлики между тракийския „херос“ и изображенията на конници от времето на Първото Българско царство са, че българския конник не е получил аналогичен художествен канон и при него липсват посветителни надписи. Такива разбира се има, например при Мадарския релеф, но те описват определени исторически събития, а не персонифицират и не конкретизират съответното изображение.

От всичко казано дотук можем да направим извода, че изображенията на конници определено не са персонификации на определена личност или божество, а по своя характер са своеобразни синкретични образи, в които са събрани и част от религиозното самосъзнание на прабългарите, и фигурата на владетеля-победител и хероизираният войн. Видяхме, че тези изображения са широко разпространени, което говори за почитането на това животно, което е популярен символ и дори предполагат наличието на някакъв култ към него. В подкрепа на последното твърдение могат да се приведат и горните примери за

намерените животински останки в някои от некрополите, за евентуалните жертвоприношения на това животно, за наличието на коня в един от малкото запазени писмени паметници от това време – „Именника на българските канове“ и не на последно място фигурирането на коня и конската опашка в българската войска.

Конникът може да бъде приет като атрибут или инсигния на властта, за което свидетелстват неговите многобройни изображения. Можем дори да приемем, че по някакъв своеобразен начин той е бил почитан като свещено животно, но е пресилено да се каже, че конят е божество в истинския смисъл на думата, макар някои изследователи да съзират в него изображение на Тангра или някакво отявлено обожествяване. Това е така, защото по своя характер религията на прабългарите е била от най-примитивен тип. Били са почитани природните сили, такива каквито са. Прабългарите почитали небето, земята и водата, но религията им не е била в толкова напреднал стадий, че да издигнат култ към някаква антропоморфна или полуантропоморфна божествена форма.

Все пак накрая е нужно да се подчертае, че изворите за прабългарските религиозни вярвания и традиции са изключително ограничени, поради което не е възможно да се направи един цялостен и задълбочен анализ върху разглежданата тематика и някои от въпросите остават неразрешени.