Тарпани – Част 1

Тарпани
Димитър Атанасов
откъс от роман

Има написан киносценарий за игрален филм по романа, режисьор също има. Търсим продуцент, който да е запален като нас на тема коне.

Нищо и никога не е било
за човека и човешкото общество
по-непоносимо от свободата!

Ф. М. Достоевски

.

Подухваше слабо.
Сребристата стоеше на височината, откъдето обикновено обглеждаше местността. Добре очертаният силует на тялото с високо изправена глава, изпъната шия и повдигната нагоре опашка говореха повече от най-пристрастните описания на чистокръвните породи. От нея лъхаше свобода, спокойство и сигурност. Лъхаше на живот.
Наострила уши, тя гледаше, без да трепне. Ако някой можеше да надникне в светлото кадифе на очите й, освен собственото си отражение, в дълбочината им щеше да види високите зъбери на Кръстците и заобления хълм на Амбарица, продължен в седлесто гърбище, от което едва ли не изведнъж се възправяше Купена. А оттам нататък имаше бели върхове и облаци, сливащи се в едно безкрайно море, чието млечно дихание се променяше единствено от капризите на природата. Хоризонт като че ли нямаше. Той се изгубваше още в ниското, в падежа преди безкрая, където величествено и спокойно се изтягаше Сакарица с вековните си букови гори, дълбочинни разломи и скални откоси.
В подножието на Купена кротко пасяха коне.
Напоследък нещо непрекъснато я тревожеше. Все по-често заставаше на този хълм, откъдето не само наблюдаваше. Отстрани изглеждаше като че ли размишлява. С непогрешимия усет на избрано животно Сребристата долавяше далече напред във времето, което сякаш се стремяха да догонят, една неизбежна и необяснима обреченост. И това я плашеше.
Колкото и удивително да е, тя наистина размишляваше. То ставаше от само себе си, пряко волята й. Не само защото чувстваше позивните на бъдещата рожба и това я предизвикваше да мисли за идните дни. Беше длъжна да го прави заради всички тези коне, чийто водач бе тя. А Сребристата бе добър водач. Не случайно беше успяла да подчини жребци като Сивака и Чилестия – по-силни и по-добре сложени от тях нямаше.
На нея й се струваше, че всичко това бе толкова отдавна, преди толкова лета…
Нямаше представа, че в нея съществуват спомените за отминалия й живот. Започнаха да се явяват наскоро и приличаха повече на предупредителни сигнали, сякаш за да засилят чувството й за предстояща опасност, което напоследък тъй често я обземаше.
Откъм стадото се чу цвилене и тя разпозна Сиглавия и Острогривестия. Бяха се изправили на задните си крака и си нанасяха глухо отекващи и съвсем не безобидни удари с предните копита.
Тези млади жребци непрекъснато буйстваха. От доста време се дебнеха да влязат в пряк двубой, но засега само се забавляваха и винаги едновременно се оттегляха от играта. Този път като че ли беше друго. Трябваше най-после да заслужат мястото си в стадото. Отдавна не бяха малки кончета. На тяхната възраст Сребристата вече беше в планината, и то свободна…
Конете от стадото бяха спрели да пасат и с любопитство наблюдаваха младите жребци. Двубоят изглеждаше неизбежен. Допреди малко те се дебнеха с гордо вдигнати глави и изпънати шии, риеха с предни копита и обикаляха в кръг настръхнали и наежени. От време на време спираха и ту единият, ту другият отиваха до общата купчина пръхкава тор. Миришеха и ровеха, за да изкарат отгоре миризмата на кобилата, която бе повод за възбудата им. Изхвърляха своите пресни, още димящи зелени топки, отново душеха и така, докато съвсем се напрегнаха. Вече нищо не можеше да ги спре.
Започнали почти невинна игра, те се бяха ожесточили.
Но място за безпокойство нямаше. Никой мъжкар не беше нараняван сериозно в тези схватки. Нека се бият, нека развиват силата си.
Сребристата заслиза от височината със спокойна и сигурна стъпка. Приближи и се наведе, уж да пасе. Тези детинщини не я интересуваха, но предпочиташе да е наблизо. Нехайно почеса глава в предния си крак и продължи да щипе тревата.
С всяко движение Сиглавия все повече се разпалваше и ставаше все по-див. Внезапно се оттласна и силно блъсна с гърди Острогривестия. Чу се глух, но плътен удар, сякаш се дамлосаха дървени трупи. Нападнатият обаче не се помести, а веднага атакува. Захапа шията на съперника си, но само за да отклони вниманието му. После изведнъж го пусна, прехвърли бързо глава през него и натисна, за да го събори на земята. Ноздрите му играеха. С лъжливо движение в поясницата и крачка встрани Сиглавия се измъкна, вдигна се на задните крака и заплашително сви уши. Но същото вече бе сторил и Острогривестия. Изправиха се един срещу друг и размахаха копита, загребвайки от сдупчения въздух. В следващия миг се изсипаха толкова удари, колкото и най-силният от тях трудно би могъл да понесе. Чуваше се как пукат ребрата им. В стремежа да се отблъснат те дълго време се задържаха изправени. В това като че ли имаше нещо неприлично, сякаш изглеждаха голи.
Силата на младите тела рязко контрастираше на зеленото спокойствие на планината. Техният танц с вдигнати високо опашки нажежи хладния въздух. Над долината се понесе задавено пръхтене и хрипкаво цвилене.
Борбата бе свирепа и продължи дълго.
Острогривестия като че изгуби равновесие, отскочи назад и стъпи на предните крака. Сиглавия също се спусна и веднага удариха рамена, а после сблъскаха главите си. Зъбите им притракваха като клещи. Единият поиска да прекрачи отгоре другия, но не му се удаде. Всеки гледаше да захапе някое слабо, незащитено място. Острогривестия изскимтя от болка. Извърна се ядосан и нанесе страхотен удар със задните копита, който, ако беше по-отблизо, можеше да бъде смъртоносен. Чу се свистенето на въздуха. В този миг Сиглавия най-после мина отзад и го възседна, сякаш да го покрие. Останал отдолу, противникът му понечи да се измъкне, но той го притисна с глава над поясницата и не му даде. Тогава се опита да хвърля къч, но ударите му излязоха ялови.
Усети, че трябва да отстъпи.
Наперен и гиздав, Сиглавия победоносно зацвили. Разигра се, зарита във всички посоки.
Острогривестия погледна назад, скочи на място и също изцвили. В държането му не се долавяше нито обида, нито страх, нито враждебност. Това бе неговият поздрав. Беше чист, очите му още горяха.
Бе приел изхода от борбата с присъщото за тях достойнство.
Днес Сиглавия извоюва правото да се нарежда преди Острогривестия в мълчаливата подредба на стадото. Но всеки един от конете знаеше мястото си и имаше представа на кого може да се налага и пред кого да мълчи. Сребристата като водач беше най-високопоставена и имаше власт над всички. Особено важно бе спазването на йерархията при опасност. Тогава тя свиваше уши и заплашително хрижеше, като подкарваше стадото в посоката, в която трябва да се оттеглят. Ако някой си позволеше да прояви непокорство, неизбежно опитваше остротата на зъбите й.
Веднъж дори Сивака изпита нейното злобно в такива моменти ухапване, след което не помисли никога повече за неподчинение. А той беше най-силният жребец в стадото.
Сиглавия отиде до Белочелата. Пощипна я с бърни, тя захрижи радостно и на свой ред го докосна по врата и главата. Двамата запасоха един до друг.
На Сребристата й стана хубаво. Спомни си как Сивака се биеше за нея, как я ухажваже…
Всички други се бяха успокоили. Навели глави, те кротко тешеха тревата, сякаш нищо не се беше случило.
Слънцето беше прехвърлило хребета на Амбарица и сянката все по-трайно превземаше пасището. Беше време за водопой.
Сребристата поведе табуна към склона от другата страна на Купена, където имаше бистър планински бързей с удобно място. Не беше близо, не беше и далеч. Изобщо конете се въртяха в тези естествени граници – Амбарица, Купена, Сакарица. Сребристата следеше да не се отдалечават много и да не напускат местообитанието си. Но движението беше задължително и те правеха тези преходи просто така, без дори да го осъзнават.
Бяха дошли тук наскоро, едва тази пролет, принудени да търсят по-труднодостъпни пасища.
Вървяха, както обикновено, в колона. Пръстта под копитата им отмерено хръскаше. Водач беше Сребристата. След нея вървяха Сивака, Врания, Белоногата, Петнистата, Чакалестия, Буйната, Сиглавия, Острогривестия, Тънконогата, Белочелата, Скокливата и Клепоухата. Сребристата пристъпваше внимателно, превърната в слух и обоняние, което всъщност беше обичайното й състояние. Подбираше планинските пътеки с все по-голяма бдителност, но не защото чувстваше в себе си плода, очакван в края на лятото, а защото така бе свикнала. В други случаи зад нея стъпваше Врания – вторият жребец в табуна. Сивака обикновено крачеше отзад, в края на колоната, освен при опасност. Тогава Сребристата тичаше след стадото, охранявайки го откъм най-уязвимата страна. Но сега, когато беше тежка, не биваше да остава в тила. Охраната изпълняваше Сивака. Той беше еш на Сребристата. Тя щеше да роди за втори път от него. Нейният първенец беше Сиглавия.
След Врания се нареждаха Белоногата, Петнистата, Чакалестия, Буйната. Преди Сивака крачеше Клепоухата. Предпоследна в колоната, тя бе най-нискостояща в стадото и можеше да търпи всичко и всички. И приемаше това без излишен драматизъм или каквото и да е недоволство. Но ако се наложеше да защити малкото си конче, нямаше да спре дори пред законите на стадото. Даже ако трябваше да се опълчи и срещу водача.
Изворът беше от източната страна на Купена. Ручеят идваше отвисоко, спускаше се стремглаво, като на места водата не течеше, а направо падаше, едва докосвайки почти отвесните скали. Нарядко се виждаха естествени прагове. В постоянния си стремеж надолу потокът бе издълбал камъка и там се образуваха плитки, разляти вирове, бистри като синия въздух наоколо. Водата си почиваше за малко, докато се успокои пяната, и отново се хвърляше стремително от червената скала.
Един такъв вир бе избрала Сребристата. Беше достатъчно голям, за да пият най-малко три коня наведнъж. Мястото беше подходящо. Планинската пътека имаше уширение и позволяваше конете да се разминават спокойно. Надолу теренът бе стръмен и опасен. Ако нещо ги изненадаше по време на водопой, те имаха само два изхода – или да продължат напред, прецапвайки вира, или да се върнат назад. Друг удобен терен в района нямаше. Водата не беше блудкава. Солта се съдържаше в скалата отдолу.
Мястото, където чакаха ред за водопоя, бе силно заторено. Преди да пият, конете уринираха и изхвърляха изпражнения. Беше навик, който се повтаряше всеки път точно тук.
Не се бавеха много. Никога не идваха поединично, това бе закон за табуна. В същия ред се връщаха обратно.
Беше рано за нощна паша. Сребристата ги поведе към един естествен скален свод от западната страна на Купена, който бе нависоко и дълго се огряваше от залязващото слънце. Наблизо имаше разрохкана пръст, пепелище, където всяка вечер правеха бани. Те бяха част от грижата за косъма и за унищожаването на гнидите по кожата, а също и за отделяне на излишното напрежение в тялото. Не се отъркаляха в прахта само най-младите и жребните кобили.
Със скриването на слънцето взеха да придремват. Някои заспиваха, опрени в скалата или прави, прехвърляйки тежестта на единия от двата задни крака. Други обичаха да лежат.
Както обикновено правеше в тия вечерни часове, Сребристата и сега се оттегли встрани. Застана неподвижно на една височина и се загледа дълго и безмълвно в нощта с наострени за най-малкия шум уши и с разширени ноздри, долавящи най-лекия мирис на опасността.
Когато избяга от жестокия си стопанин заживя в планината. Спираше, където тревата бе сочна и свежа. Умееше да намира лесно вода. От друго нямаше нужда. Вечер само избираше местата за почивка, но спеше права и винаги с наострен слух. Нищо не й се случи. Само един чакал се опита да я приближи, но избяга след първото заплашително пръхтене. Имаше много лисици, но те бяха безобидни в своето нощно джавкане. Научи се да разпознава ръмженето и грухтежа на дивите прасета, а също и плахите стъпки на сърните. Бързо доби опит с гласовете и шумовете, които издаваха планинските животни и птици. Нищо не я обезпокои.
Едва в началото на есента срещна друг кон. Беше Сивака. Усети го отдалеч. Обонянието й случайно улови чужд мирис. Намери тор. Подуши, разрови с копито и пак подуши. Беше прясна и принадлежеше на пет-шестгодишен жребец, тъкмо навлизащ в най-добрата си възраст. Дъхаше на диво. Това й допадна.
Не би трябвало да е далеч, беше минал преди още слънцето да слезе ниско.
Сребристата вдигна глава, набърчи устни, после нададе силен, мощен зов. Беше й омръзнала самотата. Изхвърли своите изпражнения върху неговите, обърна се, подуши ги още веднъж и тръгна в посоката, която инстинктът й подсказа. След не повече от час излезе на открито и го видя. Беше в края на гората, стоеше с високо вдигната глава и напрегнато се ослушваше. Изцвили и препусна срещу нея, като че отдавна очакваше появяването й. Тя направи същото.
Беше сив като суха трева и едър, развит на кокал. В движенията му се усещаше благородство – не толкова като чистокръвие, а като излъчване на животно, живяло дълго на свобода.
Приближиха и спряха на малко разстояние един от друг. Започнаха да се проучват. Той имаше сив, но не миши цвят. Черните и бели косми стояха на мушици, събрани в малки точици, като отпред на челото, по широките гърди и по корема изсветляваха. Гривата не беше съвсем черна, а прошарена, и падаше от дясната страна на силната му шия. Ясно очертаните подкожни жили по главата и тялото издаваха беговия кон. Опашката – също с прошарен косъм, стоеше повдигната в основата си и образуваше добре изразена дъга. Имаше суха глава с широки ганаши* и малки, щръкнали напред остри уши, с добре изразени изпъкнали кости над очите. Ноздрите му бяха с бледо розово петно, обхващащо и горната устна. Силно замускулената шия потръпваше заедно с мощните гърди. Хълбоците му бяха закръглени, косъмът лъщеше. Всичко това говореше за силен мъжкар с добре развити, здрави крака. Личеше, че владее добре тялото си – като че ли искаше да й се хареса и го правеше съвсем непринудено. Тя се улови, че опитва същото.

Може би все още не го съзнаваше, но вече бе кобила, която тъкмо навлизаше в онази зрялост, когато можеше да бъде оплождана и да става майка.
Неколкомесечният свободен живот в планината беше започнал да оставя отпечатъка си върху нея. Формите й бяха придобили известна мекота. Сега живият й, буен темперамент нямаше от кого и защо да бъде потискан. Носеше вирната малката си глава с мънички, подвижни уши. Над големите и изразителни очи имаше изящни, чувствителни трапчинки. Правеше впечатление още силният шаранов гръб с дълбокия, но тесен гръден кош и жилавите, тънки свирки на краката. Под кожата вените й се виеха като пиявици.
Беше се сдобила с матовобял косъм – мляко, разметешено с малко пепел.
Сивака пристъпи. Подушиха се, докоснаха глави. Застанаха един до друг и помирисаха слабините си, после едновременно забърчиха устни и показаха взаимно зъбите си, като че се усмихваха. Очевидно останали удовлетворени от първите впечатления, захъхриха доволно. А Сивака, за да покаже, че е особено щастлив от срещата, отскочи с почти танцова стъпка назад и направи няколко обиколки около нея, изпръхтя с ноздри в задницата й и покровителствено положи глава отгоре. Макар че сладката тръпка се бе разляла по тялото му, не настоя за съешаване, защото Сребристата не реагира. Това означаваше, че не е разгонена и няма да го пусне. Той гальовно потърка глава и я пощипна с бърни около поясницата, сетне мина напред и опря рамо в хълбока й. Тя се извърна и ласкаво го захапа по гривата.
Извършвайки обичайните движения по опознаването, те не се уморяваха да бъдат нежни.
Сивака изхрижи ниско и направи подканващ скок напред. Сребристата го последва. Спуснаха се в неудържим галоп рамо до рамо, сякаш бяха в един впряг.
По-късно към тях се присъедини Чилестия с още две кобили – Алестата и Белоногата.
Така се появиха първите свободни коне.
Първата зима за Сребристата беше трудна, но тя не беше първа за Сивака. Той кръстосваше от две години в планината и за него нямаше нищо ново. Всички имаха нужда от неговия опит. Той имаше нужда от Сребристата.
Тя не знаеше откъде идва, нито пък той имаше представа от нейния живот или от този на останалите. Това не беше важно и никой не го интересуваше. Имаше днес, сега, този или онзи сезон, и това беше достатъчно.
Никой от тях не можеше, а и не искаше да знае, че Сивака беше пуснат на свобода от своите старци, които вече нямаха възможност да се грижат, нито имаха нужда от него. А стопаните на Белоногата бяха починали и в обезлюдялото село нямаше кой друг да я прибере. Сребристата, Чилестия и Алестата бяха избягали от дузините на кираджии, които се отнасяха зле с тях и гледаха да изцедят силите им докрай, за да напечелят, а щом не им вършеха вече работа, ги предаваха в кланиците или екарисажа, за да вземат някой лев.
Никой не можеше да знае също, че ще има и други като тях. Че техните деца ще се родят на свобода и ще бъдат не просто подивели, а свободно живеещи коне.
Зимата не беше тежка, но те я изкараха мъчително. Беше им първата в планината.
Сивака ги заведе в долината. Там, под дърветата, снегът беше по-рехав и те изравяха с копита оскъдна трева – троскот, гарвански лук и кошутина, сладникаво-стипчивите кафяви плодове на конския кестен и дивия рожков, корените на сладката папрат, месестите листа на силивряка и планинския повет. Козината им стана като на диви кози. Вечер притискаха едно в друго телата си под завета на скалните навеси и се топлеха с дъха си.
Видя се, че ще изкарат, едва когато усетиха Южняка. По откритите южни склонове снегът се стопи бързо. Почти веднага се показа и тревата.
Белоногата и Алестата бяха жребни и се окончиха през май.
Сребристата долови тихи, приглушени стъпки. Те идваха отгоре и бяха от две животни. В един миг се открои хръскането на копита. Това бе достатъчно, за да успокои кобилата – копитни хищници в планината нямаше. Вятърът духаше към тях, но за нея не беше трудно да улови миризмата на сърните. Наистина стъпките бяха плахи, предпазливи, утихваха изведнъж, после колебливо тръгваха. Отминаха надолу по пътеката към Сакарица.
Сребристата се вслуша в шумовете откъм стадото. Почти всички спяха. Тя различи равномерното дишане на Сивака, Врания и Чилестия и неспокойните, пресекливи вдишвания на Тънконогата и Буйната, които вече се разгонваха, както и младенческите цветни вълнения в съня на Сиглавия и Острогривестия. Само Чакалестия не спеше.
Сребристата отиде да почива. Предпочиташе да спи права, но сега, понеже беше жребна, подгъна предните си крака, легна внимателно и опря гръб в Сивака. Преди да затвори очи, погледна ясното, звездно небе. Утре времето щеше да е хубаво.
*Задната част на челюстта на коня. – Б. а.

Следва продължение…

Автор: Димитър Атанасов, „Тарпани”, роман, ИК „Колибри”, 2010
Романът може да бъде поръчан от сайта на издателство „Колибри” на адрес: www.colibri.bg
Материалът е предоставен специално за сайта „В света на конете“

„Тарпани“(ДИ „Хр. Г. Данов“, 1992).
През 2010 година излиза второ издание на романа в издателство „Колибри“, а също и на немски език в берлинското издателство „Дитрих“. Романът има четири национални награди за литература. По него имам пиеса със заглавие „Зелено“, която е отличена с две национални награди за драматургия, поставена е в студентския театър на СУ, има 96 представления и множество международни награди от театрални фестивали.

 

Има написан киносценарий за игрален филм по романа, режисьор също има. Търсим продуцент, който да е запален като нас на тема коне.

.

.