По дирите на мустангите

Източник: National Geographic

mustang-02МустангитеСимволът на залязващия запад

В десетте западни щата, в които се срещат диви коне, незавидната задача за контрол на всичко, свързано с обществените земи (животновъдство, полезни изкопаеми, гори, природозащитници, туристи, дива природа, мустанги и речни басейни), се изпълнява от Бюрото по управление на държавните земи (БУДЗ). То стопанисва 1 000 000 кв.км от непрекъснато променящия се американски Запад, които могат да бъдат „използвани по различни предназначения“. Теоретично би трябвало да има достатъчно пространство за всички предвидени цели, но на практика няма (и никога не е имало) земи, които са били използвани по няколко предназначения – приоритетите са били определяни от съответната епоха.

Исторически погледнато, най-важно тук е било животновъдството. През 2006 г. кравите и овцете, отглеждани на стопанисваните от БУДЗ територии, са изяли 20 пъти повече фураж, отколкото дивите коне и магарета. През последните 30 години обаче акцентите са се променили – на много места в Запада думата вече нямат фермерите, а нефтените компании. Поради нарастващата нужда от по-голяма енергийна независимост на САЩ БУДЗ е отпуснало 180 000 кв.км за добив на нефт и газ, като около 20 000 от тях са част от територии, определени за дивите коне. Сондажите променят земята необратимо – дори след като бъдат покрити, кладенците не изчезват. „Енергията е там, където я откриеш“ – казва Том Гори, специалист по връзки с обществеността на програмата на БУДЗ за съхраняване на дивите коне. Думите му издават пълно примирение с този факт. Той и колегите му отговарят за около 30 000 мустанга, наблъскани на 117 000 кв.км от разпокъсаните резервати, определени за стадата. При това БУДЗ трябва да поддържа броя на конете на „приемливо“ ниво, което според някои защитници на мустангите е опасно ниско за генетичната жизнеспособност на стадата. И обратно – фермерите са убедени, че броят на дивите коне е прекалено голям и това се отразява фатално на пасбищата.

Земите, дадени от БУДЗ на Пат О’Тул за пасбища, се застъпват с резервати за мустанги в южната част на Уайоминг и северозападната на Колорадо. „Когато фермерите периодично намаляваха броя на дивите коне – казва той, – те не съсипваха пасбищата. Само че законът взе конете под закрила и контролът над прираста им бе иззет от ръцете на фермерите – в резултат мустангите станаха прекалено много.“
Джей Къркпатрик от зоопарк „Монтана“ е съгласен, че броят на дивите коне „на места би могъл да нарасне дотолкова, че да се превърне в проблем не само за добитъка и природата, но и за самите тях“. След това допълва: „Само че основната причина те да бъдат така често превръщани в изкупителна жертва заради лошото стопанисване на земята и още по-лошата политика се крие във факта, че за разлика от дивеча и добитъка те нямат стопанско значение.“

В крайна сметка спорът за мустангите и за използваните от тях ресурси се свежда до въпроса: „Разполагаме ли с достатъчно пространство – както физическо, така и емоционално – за тях?“ Учените пък предлагат следния критерий: ако конете могат да бъдат класифицирани като местни, типично американски животни, тогава те имат право да се ползват от земята – ако не са такива обаче, нямат това право.

„Свободно бродещите коне са всъщност привнесени в Северна Америка животни – казва Джоуъл Бъргър, биолог и изследовател на дивата природа в Тетън Вали, Айдахо, – които са в пряка конкуренция с местните видове.“ Къркпатрик от друг страна отдавна поддържа тезата, че те са типични американски животни и трябва да бъдат признати за такива от държавата и федералните агенции. „Предците на съвременните коне са се появили на този континент преди 1 600 000 години, макар и по-късно да са изчезнали от Северна Америка – ми каза той. – Двата основни принципа, които класифицират едно животно като местно или не, са: къде се е зародило като вид и дали се е приспособило към конкретния район. Конят се е появил в Северна Америка и очевидно се справя отлично в тукашните условия.“

mustang-01Макар учените да не са единодушни относно прародината на съвременния кон, Equus caballus, всички са съгласни, че древни представители на рода Equus са се появили в Северна Америка преди около 5 млн. години. Част от тези животни преминали през Беринговия проток – тогава провлак – и се разселили из Азия (където по-късно били опитомени), Африка и Европа. Останалите изчезнали от своята прародина Северна Америка преди около 12 000 години. Една от теориите е, че хората от плейстоцена, навлизащи на територията на континента приблизително по същото време, ловували диви коне и това довело до изтребването им. Други учени смятат, че причината за изчезването им е смъртоносна болест или може би съчетание от климатични промени, заболявания и ловуване. През 1519 г., когато Ернан Кортес достигнал Мексико, конете били повторно доведени в Северна Америка. Според някои изследователи яздитните животни на испанските конкистадори се срещнали и смесили с остатъците от изначалната американска популация, за което обаче липсват доказателства.

Някои стада са преки потомци на доведените от конкистадорите коне – като това в резервата „Прайър Маунтин“ в Монтана и северен Уайоминг. Кръвните изследвания, направени през 1992 г., доказаха многовековния испански произход на тези мустанги. Те изявяват някои по-примитивни, направо екзотични белези: ивици по краката и по средата на гърба като при зебрите, а окраската на козината им е маскировъчна – светлокафява и тъмносива.

През зимата на 2005 г. наскоро пристигналият от Перу в Северна Америка Нелсън Киспе бил нает за овчар в Червената пустиня на щата Уайоминг. Неговият работодател Пат О`Tул му дал шестгодишен мустанг, за да изминава дългите километри снежни преспи и пелинови гъсталаци до пасбището. Конят бил бял, с тъмни петна на заднииата издаващи принадлежност към породата апалуза и копита с големина на чинии признак за родство с товарни коне. Бил обучен в Образцовата ферма за диви коне към затвора в Ривъртън. Работещите там затворници го нарекли Дот. Преди да започнат да го дресират обаче, мустангът бил живял 5 години на свобода. В резултат съчетал инстинктите на дивия кон с уменията на добре обучено яздитно животно.

ОТул рекъл на перуанеца: „Ако се извие силен вятър и овцете се разпръснат, Веднага поеми към овчарския лагер. В никакъв случай не се опитвай да ги следваш.“ После един друг дългогодишен овчар и той перуанец също му дал кратък, но изключително важен съвет на испански. Накрая Киспе поел с Дот и овцете към ширнали те се открити пространства. Не след дълго вятърът станал пронизваш, а температурата паднала до -37°С. Изпълнен с ентусиазъм да се докаже, Киспе се опитал да остане със стадото. Но ско­ро овцете се разпръснали, паднал мрак и задухало още по-силно. Младият овчар вече не знаел къде се намира усещал, че замръзва на седлото, и бил убеден, че сетният му час е близо. И точно тогава си спомнил безценния съвет на пастира ветеран. Навел се напред, отпуснал юздите, прегърнал шията на мустанга, затворил очи и помолил Богородица да се смили над душата му.

Дот, чиито предшественици се скитали из тези равнини преди приблизително милион и половина години, а самият той бил роден див и свободен по същите места само преди шест години, познавал всяко камъче и тревичка в района. Мустангът не се отличавал с красота, но пък бил умно и смело животно. Той навел глава, ориентирайки се по миризмата къде има дупки на прерийни кученца и язовци, за да не пропадне в тях, и върнал уплашения младок право в лагера.

Същевременно издръжливите, силни и бързо множащи се диви коне били изключително важни за първите заселници. По­някога те избивали мустанги, за да намалят броя им, но по-често ги ловели и обяздвали, за да ги използват за работа във фермите, за транспорт или за нуждите на армията, завладяваща нови територии за разрастващата се американска нация. После обаче дошли железниците и шосетата, автомобилите и тракторите, цистерните и комбайните. Мустангите вече не били ценени като транспортно средство вместо това те се превърнали (буквално) в кучешка храна. Само през 30-те години на XX в. милиони килограми месо от диви коне било преработено 6 храна за кучета, котки и пилета. Както казва Пат ОТул: „Човекът се превърнал в естествен враг на мустангите.“

mustang-04В една късна сутрин на ранния ноември се бях снишила на върха на скалист хълм близо до Рок Спрингс и до мястото, където е бил уловен Дот. Целта ми бе да наблюдавам как се събират дивите коне. Бях предупредена: „Не мърдай и не говори, защото конете могат да се втурнат извън загражденията.“ Мустангите имат остри сетива и бързо реагират на всяка опасност, а основната заплаха в тяхната околна среда е човекът. Нает от БУДЗ пилот прелетя ниско с хеликоптера си над равнините, подбра табун коне и ги подкара към каньона под нас. Каньонът бе допълнително стеснен от опънатата покрай стените му здрава камуфлажна мрежа. Пред входа му беше пуснат свободно един кон примамка, който да увлече след себе си своите диви роднини и да ги вкара в металното заграждение на другия край, където вече чакаха уловените вчера коне. Портата му се затръшна и няколко млади каубои с пъргавината на котки прескочиха оградата и се разпръснаха сред стадото. Те отделиха жребците от кобилите и кончетата от останалите животни. Само за час около 40-50 мустанга бяха разпределени по този начин. Първоначалната паника сред конете утихна и бе заменена от нещо като тревожно примирение. Около загражденията обикаляше ветеринар, който внимателно се взираше във всеки кон. Няколко от животните бяха получили повърхностни рани, но никое не изглеждаше сериозно пострадало, макар че при подобни събирания се случва диви коне да бъдат наранени или дори да загинат.

Вследствие на ежегодните 40 до 60 събирания между 5000 и 10 000 мустанга биват преместени от западните райони. Някои са обучавани от затворници и после продавани на търгове, други биват „осиновявани“ от частни лица или премествани в резервати до края на живота си. „Не съм някакъв вманиачен защитник на животните ми каза Джей Къркпатрик, но никога повече няма да отида на друго такова събиране на коне!“ И след малко добави: „Тези мерки не са истинско решение на проблема със свръхпопулацията на мустангите по три причини. Първо да се отстраняват непрекъснато младите коне и така на гените им да не се дава възможност за изява в следващите пок­ления, е направо безотговорно. Второ всеки път, когато преместваме част от тях, репродуктивните способности на оставащите се увеличават. И трето събиранията оставят дълбоки белези в психиката и поведението на животните.“

Джей Дюрт, специалист по дивите коне и служител на БУДЗ в Рок Спрингс, сподели: „Аз също не обичам да гледам събиранията на мустанги, но пък и не мо­жем да ги оставим да се размножават безконтролно, защото това ще съсипе пасбищата и ще обрече на гладуване и тях, и другите диви животни, и добитъка. Затова събираме конете с хеликоптери, като се стараем всичко да протече възможно най-бързо и леко.“ Днес БУДЗ държи 30 000 мустанга в постоянни заграждения (приблизително колкото са и тези, които живеят на свобода) всеки кон струва на организацията над два долара на ден. Това поглъща значителни суми, а осигурява само временно решение на проблема с бързото им размножаване.

mustang-03 Беше студен пролетен ден. Бяхме на позиция с гръб към вятъра и наблюдавахме. Един светъл жребец на име как наглеждаше кобилите си, които пасяха по билото на скалистия хребет, като хвърляше поглед и към нас. Катрин каза, че жребецът би се бил понякога и до смърт за правото да владее кобилите. Той продължава да ги пази от съперниците си, докато старостта не направи това непосилна задача за него. Описвайки ми отношенията на Облак с кобилите му, а след това и с неговите баща, майка, братя и полубратя, тя сътвори майсторски разказ, пълен с интриги и семейни кавги, невероятни съюзи и внезапни, ужасяващи сблъсъци. Имаше дори една любовна история – самотна и вече възрастна двойка коне се бе отделила от групата, нарушавайки законите на мустангите, за да остане заедно. Кобилата била спечелена от друг жребец, но в нощта, когато се ожребила, той я изпуснал от поглед и тя се завърнала при онзи, когото сама била избрала. „Виждала съм жребец да губи кобилите си по време на събиране на мус­тангите, организирано от БУДЗ – каза Катренс. За коня, който е водил битки на живот и смърт, за да спечели тези ко­били, това е направо краят на света. Той ще завърши живота си в самота. Не смя­там, че ще бъде пресилено, ако кажа, че някои жребци изпадат в депресия.“

Катренс е скептична по отношение на каквато и да е човешка намеса в регулирането на числеността на стадата. До­като разговаряхме, една слаба тъмносива кобила легна на земята до своето конче. Катренс обясни, че преди почти седем години на тази кобила е бил инжектиран контрацептив. Шест години по-късно тя все пак забременяла, но това се случило извън подходящия сезон. Жребчето й се родило през септември, малко преди началото на зимата, която със сигурност ще бъде твърде тежка и за него, и за изтощената майка. Според Катренс ненавременните ожребвания са неприятен страничен ефект от прилагането на контрацептиви върху кобилите в „Прайър Маунтинс“. Къркпатрик обаче категорично отхвърли това твърдение, като каза, че винаги е имало такива раждания, независимо дали са били, или не са били приложени контрацептиви.

През зимата на 2006 Г. Пат ОТул отново наел Нелсън Киспе за овчар. Съвсем естествено младият перуанец поискал пак да язди Дот. ОТул обаче не е настроен романтично: „Не знам дали ще можем да продължим с овцевъдството. И преди сме имали тежки периоди, но никога не е било толкова зле, колкото е сега.“ Знаех за какво говори за натиска все повече земя да се сондира за добив на нефт и газ, за съперничеството с дивите коне за пасбища, за сушата и бързорастящите цени на фуража. Разговорът се завъртя около това, какво ще бъде изгубено, ако Пат ОТул преустанови работата си – овцете, стопанисването на пасбища от фермерите… и мустанга – помощник на човека.

По всяка вероятност тук ще има коне дотогава, докато има и хора, които се чувстват добре на седлото. Не е толкова сигурно обаче, че винаги ще има достатъчно диви места, където мустангите да препускат на воля и стадата им да бъдат в безопасност.

Текст: Алегзандра Фулър
Фотографии: Мелиса Фарлоу
Източник: National Geographic