Съдбата на планинските коне в България

Хергеле. Съдбата на планинските коне в България

Малцина знаят, че по високите пасбища на Стара планина скитат стада полудиви коне. Тези хергелета принадлежат на хора, които живеят в селищата в подножието на Балкана, но повечето собственици полагат за животните само символични грижи. Поколения наред свободно пасящите коне се раждат и умират в планината. Непрестанната нужда да се справят с природните стихии и хищниците ги е превърнала в диви животни, много сходни със северноамериканските мустанги.

Изкачваме се по каменистата пътека, която води от Карлово към хижа „Равнец“. Нашият водач Димитър Славчев често подвиква на двата коня, които носят багажа ни: „Бояне, ти накъде? Алчо, свий надясно – на теб говоря!“ Гласът му е ту строг, ту ласкав и е съвсем очевидно, че конете го слушат, реагират на всяка негова дума. „Конят е много интелигентно животно – казва Славчев. – Моите коне например са се научили, че ги товаря през ден, за да слизаме до Карлово. Когато денят не е „работен“, те се прибират в двора на хижата от поляните още към 5 часа сутринта и започват да цвилят и тропат с копита, за да изляза и да им дам фураж. В „работен ден“ обаче трябва да ги търся цяла сутрин, за да ги хвана и натоваря!“

Към Димитър ни насочи младият коневъд от Карлово Николай Нончев: „Бате Митко може да ви разкаже най-много – той е най-отдавна в планината, има най-богат опит от всички ни.“ Четиридесет и девет годишният Славчев прави впечатление на затворен човек, но когато заговори за коне, очите му грейват: „Животните ме слушат, защото ми вярват. Когато купих Боян, само да вдигнех ръка – и той се изправяше на задните си крака. Животното беше бито, и то много! Започнах да му говоря, да го галя по муцуната, да го успокоявам, докато отново спечелих доверието му. Честно казано, аз дори малко разглезвам конете си, а те наистина са като хората – като усетят, че ги глезиш, започват да правят и глупости. Затова се старая да не ги отпускам много, че работа има да вършим, пък и понякога е опасно по тези тесни планински пътеки… ала не мога да ги удрям! Е, случва се да ги ругая, да викам по тях – но толкоз. Преди няколко дни единият кон ме удари, без да иска, с копито и ми спука ребро. Много ме заболя и все още ме боли, ала не мога да го бия – особено заради нещо, което не е направил нарочно! Който гледа коне, го прави, защото ги обича.“

По-късно последните думи на Славчев бяха и потвърдени, и опровергани…

Свободно пасящите коне се срещат из повечето български планини, но са най-много в Балкана, в района между Златица и Котел, и особено около Карлово, където има над 400 такива животни. Отличават се с гъста козина и голяма глава, къса, мускулеста шия, дълбок гръден кош, широк гръб, силни крака с „къса китка“ и солидни копита, буйна грива и опашка. Съществува твърдение, че произлизат от някогашните каракачански коне, но са по-високи от тях с 5-10 сантиметра при холката.

През пролетта планинските коне могат да се срещнат в по-ниските части, но в края на май се изкачват нагоре до 2000-2200 м. Там прекарват времето до октомври. Когато настъпят студовете и особено при първите обилни снеговалежи, животните започват да слизат надолу. Ако температурите паднат драстично или се извият виелици, конете могат да потърсят подслон в горите в подножието на планината. Там те се спускат и през лятото, ако има продължителни бури, градушки и поройни дъждове. През по-голямата част от годината тези животни обитават на височина 1000-1200 м.

Димитър Славчев твърди, че свободно пасящите коне се появили относително скоро – през 50-те години на миналия век. Петко Караджата бил един от най-известните коневъди в Карловския район. Той пръв закарал животните си в Балкана, за да не ги даде в ТКЗС. Мнозина последвали примера му. Така се появили полудивите планински коне. Дядо Петко починал на 98 години. Не се бил женил, нямал и деца. Наследил го племенникът му Христо. Той продал колкото животни могъл – останалите били откраднати.

Натъкваме се на малко стадо коне, което пасе на един склон встрани от пътеката. След тежката зима животните са много отслабнали. „Тази година тревата закъсня – подкрепя наблюденията ни Димитър. – А и първата трева не е особено полезна за конете – много е водна и разхлабва стомасите им. Точно сега животните трябва да се захранват със сол, но повечето коневъди не го правят… Ако няма сол, няма и калий – водата от тревата отмива всякакви хранителни вещества от организма на конете, те силно се изтощават и някои умират – практически от глад, макар и да пасат по иял ден! Животните трябва да се захранват също и с витамини и минерали – ала и това се прави от малцина… Сега много хора са оставили хергелетата си да се оправят сами.“

Приближаваме хергелето. Конете не побягват, а вяло се преместват по-далече от нас. Отбелязвам на глас, че не приличат на диви животни. „Те и не са точно диви, а по-скоро подивели – отговаря Славчев и това се предава в поколенията им. Тези коне се раждат и умират в хергелето. Голяма част от тях никога не са хващани – залавяните животни в едно стадо не превишават 10 процента! Има коне, които бягат през глава дори само като видят човек с въже в ръка!“ При тези думи в съзнанието ми изникват каубои с ласа и табуни от диви коне сред американските прерии, за това питам как става залавянето на тукашните „мустанги“ „Най-често примката се поставя на земята и наоколо се поръсва сол. Когато конят се приближи и стъпи в нея, въжето се дръпва рязко, примката се затяга и той губи равновесие. Щом бъде повален на земята, се връзват и другите му крака. Тогава се мята второ въже с примка на шията му“ – обяснява Димитър и добавя: „Това, дето го гледаме по филмите – как каубоят хвърля ласо от гърба на коня си и хваща див мустанг, – е измислица! Ако го направи, ездачът ще излети след мустанга заедно със седлото. „Дивите коне“ от филмите са обучени животни, които изпълняват роли. Когато каубоят хване мустанга с ласото, той спира. Един див кон никога няма да спре! Знам всичко това от собствен опит.“

Леко разочарован от тази „демитологизаиия“, все пак отбелязвам, че подобно на мустангите повечето от пасящите пред нас коне не са подковани. Става ясно, че се подковават само онези животни, с които се пренасят товари. Освен товарните сред работните коне има и яздитни, а някои изпълняват и двете функции. Те са безценен транспорт по тесните, стръмни планински пътеки. Няма някакво специално обучение за яздитните животни. Когато конят свикне да работи с товарен самар, той свиква и с ездач. Юздите могат да бъдат два типа. Тези с мундщук, който влиза в устата и попада между зъбите, се използват при по-буйни животни, защото при дръпване мундщукът причинява болка и това усмирява коня. „Моите коне до един са с юлари – юзди, вързани за халка на оглавника – доволно отбелязва Славчев. – Използвам юлар и когато водя товарни животни, и когато яздя. Конете ми са послушни, разбират от дума.“ Наблюденията ни изцяло потвърждават думите му.

Ако не бъдат претоварвани, планинските коне живеят до 25, дори до 30 години. С такъв кон може да се работи активно най-много до двадесетата му година. След това животното вече остарява, става трудноподвижно, изморява се бързо, краката му се деформират. „Ако са добре хранени и гледани, конете нямат проблем с багажите, нито пък с ездачите – мен ме носят спокойно нагоре по склона, а аз тежа 110 кг! – твърди Димитър. – Конят не се плаши от работа, а от лош стопанин! Порасналото животно може да носи 30 процента от собственото си тегло, което ще рече до 120 кг, понякога и повече. При това жребецът е много по- силен от кастрирания кон – той просто няма умора! Ако обаче бъде кастриран, силите му намаляват и конят се пречупва. Мнозина предпочитат да работят с кастрирани коне – те са по-кротки, по- послушни. Ала и жребците стават за работа. Дълго време имах жребец. Понякога през пролетта, когато кобилите започнеха да се „разпасват“, той ми правеше номера, но иначе никакви проблеми не съм имал с него – просто си знаех, че по това време от годината трябва да го водя с юзда с мундщук, не само с юлар.“

Един жребец от пасящото хергеле внезапно тръгва към нас. Това ме кара да попитам Славчев дали има случаи на агресивно поведение от страна на тукашните „мустанги“ към хора. „Пак зависи от характера на конкретното животно, също като при хората – подчертава нашият водач. – Има ревниви жребци, които не дават да се приближиш до хергеле-то им. Някои кобили могат да се опитат да те захапят заради малките кончета.“ Задоволил любопитството си, конят се връща при останалите от стадото, а мие продължаваме по планинската пътека.

Насочвам разговора ни към хищниците. Оказва се, че години наред по тези места нямало вълци. В миналото били организирани хайки за избиването им, в които са участвали не само ловци, но и армията. През 50-те и 60-те години на XX в. се провели кампании за изтравяне на вълците със стрихнин. Разбира се, това се отразило пагубно и на много други представители на местната фауна, като особено тежко пострадали хищните птици. „Вълците се появиха пак в края на 80-те и началото на 90-те години – спомня си Славчев. – Чувал съм, че тогава замръзнала река Дунав и те преминавали по леда в България от Румъния. Мечки винаги е имало, но като цяло те не правят толкова бели – нападат предимно стари болни кобили, докато вълците убиват малките кончета.“

През 1978 г. Димитър се изкачвал по един склон над хижа „Равнец“, когато чул ръмжене и цвилене. „На една поляна кобилите бяха застанали в кръг, в чийто център бяха скупчени кончетата. Айгърът (жребецът) бе излязъл отпред, вдигаше се на задните си крака, „боксираше“ във въздуха с предните и цвилеше страховито с оголени зъби. Когато приближих, видях че зад близките храсти стои мечка – и тя изправена на задните си крака. Хищникът ръмжеше и явно се опитваше да се добере до хергелето, но жребецът не му позволяваше. Когато ме видя, мечката се обърна и бързо се отдалечи към близкото дере.“

Освен хищниците понякога и планинските бури причиняват смъртта на коне. Преди 3 години мълния покосила едновременно 22 коня. Други 15 скочили в пропаст, вероятно подплашени от силни гръмотевици. Все пак най-страшният враг на тези животни си остава гладът. Понякога конете осакатяват и се налага да бъдат умъртвени.

За наша изненада се оказа, че начело на хергелето стои не жребец, а някоя възрастна, опитна кобила. Тя насочва стадото към местата за паша и водопой, защото познава отлично целия район. Същата кобила предвожда хергелето при изкачванията към високите места и при слизането надолу напролет. Жребецът охранява стадото – при опасност той веднага поема водачеството. Все пак айгърът пази кобилите си най-вече от други жребци. Ако хергелето е много голямо, в него може да има и няколко айгъри, защото лидерът просто не успява да ги прогони. Именно тогава настават най- свирепите битки между жребците. Само победителите в тях се чифтосват с кобилите и оставят поколение. Случва се прогонените млади жребци да оформят временни стада. Тъй като в тях няма женски животни, не се стига до схватки. Рано или късно повечето самци се опитват да отведат кобили от някое хергеле и да създадат свое собствено. Победените стари жребци обикновенно завършват живота си в самота.

Не всички новородени оцеляват. Понякога, особено ако кобилата е първескиня, тя може да роди на някое стръмно място и кончето да се търкулне надолу и да загине. Друг път малкото умира още при самото раждане. Случва се кончето да се заклещи и да виси, а кобилата да не дава да я хванат и да бяга с него насам-натам – често това завършва със смъртта и на малкото, и на майката. Може друга кобила да ритне бремената в корема и да убие плода, при което, ако не успее да го изхвърли, майката също умира.

Бременността на кобилите трае 11 месеца, като до десетия ден след раждането те могат отново да бъдат оплодени. Затова не се знае предварително точно кога ще се ожребят. „Оплождането става след раждането и така всяко следващо раждане се измества с един месец“ – пояснява Славчев. „Понякога кобилата помята – най-често от глад, – но след известно време пак се „разпасва“ и айгърът отново я опложда… така че съвсем не можеш да му хванеш края!“

В зависимост от пашата някои кобили отбиват малките си късно през есента, а други – непосредствено преди отново да родят. Когато храната е по-малко, майката отбива кончето по-рано, защото няма кърма. Нашият водач имал кобила, чието жребче започнало да пасе на третия ден след раждането си. Противно на широко разпространеното мнение, кончето не се изправя на крака веднага, след като се е родило. То има нужда да полежи поне час-два, понякога и повече. Точно тогава новороденото може да стане лесна плячка на хищници, включително и на скитащи кучета. Все пак най-опасен е моментът, в който кобилата ляга да роди. Изправи ли се веднъж, тя вече може да защитава малкото. При опасност то се сгушва при предните крака на майка си, а тя се обръща към евентуалния напада¬тел със задните си крака, готова във всеки един момент да нанесе мощен ритник. Няколко часа след раждането малкото се изправя на крака. Първоначално крайниците му треперят, то се клатушка като пияно, пада, става, но на другия ден вече уверено тича край майка си. Младото животно завършва напълно развитието си чак на 3-годишна възраст.

Увлечени в разговора, вече сме се изкачили до хижа „Равнец“. Тридесет и пет годишният Димитър Генчев ни уверява, че разговаряме с едни от последните коневъди. „Навремето отглеждането на коне съчетаваше удоволствие и добра печалба – днес остана само удоволствието… и то свързано главно с разходи!“

„И конете бяха по-добри от сегашните – добавя Димитър Славчев. – Продавали сме животни на конезаводите в Плевенско и Шумен. Идвали са хора чак от Силистра да купуват от нас. Какво правят с планинските коне в равнината ли? Орат, използват ги за работа. Планинският кон е универсален – не е по-слаб от едрите породи, но яде по-малко, има нужда и от по-малък обор. А в Балкана тези коне са просто необходимост! Без тях няма как да се качи храна, багаж, строителни материали, че и хора. На много места няма нито шосе, нито черен път – само пътеки.“
„Преди години 5-месечно конче струваше от 350 до 500 лв., а сега се продава за 100-150 лв. – намесва се отново Генчев. – Всеки, който днес се хване с отглеждане на коне, е предварително на загуба.“

„Да, скъпо удоволствие е да гледаш коне… Неслучайно голяма част от хората, които отглеждат коне в Западна Европа и САЩ, са богаташи – в България обаче почти всички, които гледат коне, са сиромаси! Преди време исках да подаря на един приятел бременна кобила – но той не пожела такъв подарък, който после ще му бърка в джоба… За изхранването на един кон са необходими 5-6 лв. на ден. Аз имам 5 коня, но някои хора все още гледат по 15-20 и повече“ – добавя Славчев и се обръща към Димитър Генчев: „Кажи им ти защо си купи коне и защо още ги отглеждаш!“
„От мерак – пък и бях в тази среди, всички около мен бяха коняри!“
„И аз от мерак си взех коне – намесва се и друг мъж, който не желае да каже името си. – Тогава обаче имаше и печалба! Истината е, че преустроих и разширих къщата си благодарение на конете – а тях, трябва да призная, ги отглеждаше главно природата.“
„Тези животни не са просто работен добитък, а помощници и приятели – казва убедено Димитър Славчев. – Без конете просто няма как да се справям с нуждите на хижата! Ако не бяха те, как щях да докарам онзи голям, тежък агрегат, с който сега захранвам „Равнец“ с електричество? За всичко това съм им задължен и благодарен.“
„Конете са голямо разтоварване – споделя Николай. – Всеки си има някакъв начин да се разтоварва и зарежда. За мен по- добро зареждане от заниманията с коне няма. Затова продължавам да го правя, макар да няма и печалба…“
„Но пък ти пълни душата! – прекъсва го поривисто Димитър Генчев. – Да се докоснеш до коня, да усетиш миризмата да го повикаш по име и той да дойде – това е голямо нещо! Според мен човек винаги ще изпитва нужда да е близо до коне. да се радва на присъствието им. Коняят е изключително същество – с нищо не може да се сравни!“

Славчев обаче бързо разсейва романтичния ефект от изказването на съименника си: „Сега конете се гледат главно заради продажбата на кончета. В края на август коневъдите свалят на пазара каквото хванат. Кланиците купуват кончетата за месо – може да има двама- трима човека, които търсят да си купят коне за работа, но това е по изключение. И големите коне се продават основно за клане.“
„Пък и хората се промениха – пак се намесва Генчев. – Преди всички идваха тук, пиеха чай, разговаряха, даваха си един на друг конете, помагаха си… После започнаха да се крадат. Самите коневъди не са вече сплотени.“
Настъпва тягостно мълчание. За да сменя темата, питам какви са отношенията между конярите и Национален парк „Централен Балкан“. Димитър Славчев отговаря: „На парка плащаме такса „Горска паша“ – годишно по 80 стотинки на кон. На всеки коневъд се определя на колко декара може да пасе животните си, в зависимост от техния брой. Само че на конете не можеш да им определиш територия – те ходят където си поискат. На мен ми дадоха 200 декара на един склон над хижата, но моите животни не искат да пасат там. Не мога да забия колове и да ги вържа на тях! Всяко хергеле си има район на паша. През пролетта са в по-ниското, през лятото се качват нагоре. Не можеш да определиш на коня къде да пасе – той е пуснат в планината и сам избира!“

Неочаквано в разговора се намесва и анонимният ни събеседник: „В парка си имат разпореждания, разбирам… Само че преди 1991 г. от горското стопанство прочистваха Балкана – имаше си резерват, а останалото бяха пасбища и те се поддържаха. Сега от парка искат там да е абсолютно диво – и наистина всичко подивя! Няма паша нито за конете, нито за елените – пълзящата хвойна превзе пасбищата!“ Някои от останалите клатят глави в знак на съгласие, други като че ли не са съвсем убедени. Мъжът упорито отказва да ни съобщи името си: „Кой съм… ами, коневъд като всички тук – нищо, че вече съм се отказал от отглеждането на коне…“

Два дни по-късно разговаряме с младши инспектор Нанко Минков, началник на участък „Калофер“ от Национален парк „Централен Балкан“. Той потвърждава, че на животновъдите, които са регистрирали животните си и са платили съответните такси, се предоставят територии за паша – по 5 декара на овца и 10 на кон или крава. Ръководството на парка обаче има строги изисквания – па-шата да става само с пастир и само през деня, да не се оставят трупове на умрели животни, особено във вододайната зона, да не се сече и в никакъв случай да не се пали огън на в защитените терито¬рии. „Вярно е, че тук е пастирски район – съгласява се Минков. – От векове се отглеждат животни, и то с хиляди. Вярно е също, че пълзящата хвойна поглъща част от пасбищата. Съществува проект за нейното изрязване, но това е трудна задача, осъществява се бавно и много от коневъдите и краварите са склонни да пристъпят към палежи, за да се справят по-бързо. Палежите обаче са недопустими! През 2002 г. те доведоха до масови пожари над Пирдоп, които се разпространиха на 20 км дължина по билото. Пред очите ми огънят обгради за секунди хергеле от двадесетина коня – животните изгоряха живи… нищо не можахме да направим.“

Вече пътуваме за София, когато забелязваме на една планинска поляна на шосето стадо коне и спираме. От хергелето се отделя червеникаво конче с бяло петно на челото и колебливо се приближава на метри от нас. По склона зад него пълзят мъгли, сякаш символизират неясното бъдеще на българските „мустанги“, но в очите на младото животно грее любопитство към неизследваните хоризонти, а осанката му излъчва онази магия на волното препускане, която винаги ще свързва човека и коня.

Текст: Любомир Кюмюрджиев
Фотографии: Иво Данчев
Източник: National Geographic