История на коневъдството в България

История на коневъдството в България

Kоневъдството по нашите земи е било много добре развито още от времето на траките. Археологическите разкрития от тази епоха ни представят едно изключително богато типово разнообразие, включващо диви и местни примитивни коне, прототип на тежковозните, и изящни ездови коне. Времето на славяните има отрицателно влияние по отношение на коневъдството, а идването на прабългарите е нова епоха в неговото развитие. При тях успоредно с местните примитивни животни са от­глеждани и коне от висока ездова класа.

По време на турското робство местното население е от­глеждало ниски на ръст коне, отлично приспособени и много здрави. Тези коне не са били подходящи за задоволяване на турската армия, поради което много богати българи и турци започнали да отглеждат в своите чифлици по-хубави жребци и кобили, докарани от Близкия изток (главно с арабски и тюр-кменски произход). Броят на конете в тези чифлици понякога е достигал до 300. През 1864 г. Митхад паша е построил пър­вия държавен конезавод край гр. Шумен – „Кабиюк“. В него са отглеждани и развъждани над 1000 броя коне, които много бързо стават известни в Европа и Азия.

Съвсем различно е коневъдството в България след Осво­бождението. Всички доброкачествени коне, развъждани с цел да бъде снабдявана турската армия, били откарани в Турция, а влиянието на жребците от този тип върху масовото коневъд-ство преди това е било твърде ограничено. Новите социални, икономически и политически условия наложили внос на коне от различни породи, с по-добри качества, предимно от Евро­па. Последователно възниква и необходимостта от организи­ране на големи стопанства (конезаводи), в които разплодните животни да бъдат поставяни при контролирани условия на отглеждане и развъждане. С това се слага нов етап от раз­витието на коневъдството в България, който е свързан с те­менната дейност и създаването на конезаводи и племенни стада.

Развъдно-подобрителната работа в този момент не е за­почнала хаотично, а целенасочено, в резултат на изпълнение на редица закони, укази, постановления и други. Най-важни от тях са „Законът за складове за жребци и конезавод в Кня­жество България“, обнародван в „Държавен вестник“, бр. 8, 1892 г. и „Законът за допълнение на Закона за коневъдството от 1892 г.“, утвърден с Указ № 12/24.02.1897 г. Тези два до­кумента фактически полагат основите на бъдещото културно коневъдство в страната, като посочват формата на управле­ние, начините за породното подобряване и целите за постига­не на определено равнище по отношение на ръста и качест­вата на конете. В изпълнение на първия закон е бил учреден Върховен съвет по коневъдство, който е обсъждал и контро­лирал състоянието както на държавните, така и на частните коневъдни стопанства. Важен момент е и проведената през 1924 г. Национална конференция по животновъдство, на коя­то е взето решение коневъдството да се подобрява в следните две направления:

  1. Ездови и лековпрегатен кон.
  2. Средно тежък тип, подходящ за земеделските стопанства.

Окръжните постоянни комисии като локални структури на племенната дейност играят изключително важна роля в по­добряване на качествата на местните коне и вноса на жребци и кобили от чужбина. Независимо от стихийния до известна степен характер на развъдно-подобрителната работа още по онова време развитието на държавното и частното коневъд­ство се е превърнало в държавно мероприятие, поощрявано с редица последвали първите два нови закони постановления и решения. Наследници на окръжните постоянни комисии са племенните разсадници, прераснали в племенни инспекции, а на по-късен етап – в селекционни центрове по животновъд­ство. Най-нов етап в развитието на племенното коневъдство е новосъздадената Национална асоциация по коневъдство, която е представена по места от регионални дружества. Като част от структурата на организацията на племенната работа трябва да се счита и Коневъдният съюз, който е учреден през 1914 г. Съюзът е обхващал 243 дружества с над 16 000 члено­ве, които са развивали активна дейност по места и са били в помощ на държавните органи.

Всички държавни мероприятия в периода на зараждане на културното коневъдство са били насочени към стимулиране на отглеждане на висококачествен разплоден материал. Из­броените два закона и последвалите ги решения на Върхов­ния съвет посочват породната принадлежност на жребците подобрители, техния ръст и районите, в които могат да дейст­ват. Изключително важни решения са тези, касаещи ръста на кобилите (над 125 см), на които се позволява да бъдат покривани от общински и държавни жребци, както и скопяване на двегодишни мъжки кончета, неодобрени за разплодна дейност. Висококачествените жребци и кобили са били освобож­давани от мобилизация. Други важни стимулиращи решения са отпускането на заеми, осигуряването на пасища, раздаването на премии за одобрените жребци и др. Провежданите конференции, конгреси, прегледи и изложби са неотмени­ма част от мероприятията, които имат положително влияние върху развитието на коневъдството. Решаващ момент е признаването на полукръвната секция към „Кабиюк“ и „Стефан Караджа“ като Източнобългарската порода, а Гидранът и Нониусът към „Клементина“ съответно като Плевенска и Дунавска порода с 236-то Постановление на МС през 1951 година.

Конезавод „Кабиюк“ е открит през 1864 г. от русенския валия Митхад паша с основна задача да снабдява турската армия на Балканския полуостров с висо­кокачествени коне. Намира се край Шумен, в района на „Кабиюшката могила“, откъдето е взел и името си.

В настоящия момент в „Кабиюк“ се отглеждат елитни коне в следните секции – арабска, представена от Чистокръвен арабски кон и тип Шагия; Чистокръв­на английска; Източнобългарска (полукръвна) и Шотландско пони. В този си вид, конезаводът продължава да играе решаваща роля за производство на елитни племенни и спортни коне, както и за подобряване на коневъдството в страната. Доказателство за високото качество на произвежданите приплоди е приемане­то на Чистокръвната арабска секция в Световната асоциация на Чистокръвния арабски кон, на типа Шагия в Европейската асоциация за типа Шагия през 90-те години на миналия век и на Чистокръвната английска порода в Световната асо­циация през 2005 година.

Конезавод „Клементина“ е наследник на Окръжния жребцови склад, открит от Плевенската окръжна постоянна комисия през 1890 година. Намира се край Плевен в землището на бивше татарско село.

Конезавод „Стефан Караджа“ е открит през 1896 г. като Конско военно-ре-монтно депо край Горна баня, Софийско. До 1952 г., когато конският ефектив е бил преместен край Балчик, е известен като военен конезавод „Божурище“. Основна задача в периода на откриването му е да снабдява българската армия с добри ездови коне, поради което влиянието му върху масовото коневъдство тога­ва е по-ограничено.

Конезавод „Истър“ е създаден през 1953 г. край Русе, като коневъдна секция за тежковозни коне. Кобилите и жребците са били внесени от бившия СССР и са от Руската и Съветската тежковозна порода. През 1962 г. се открива секция за Чистокръвна английска порода, която се развива добре и много успешно се включва в общия за страната план за развъждане на породата.

Благоприятно влияние върху беговото коневъдство имаха и конезаводите „Камчия“ край Дългопол, „Орешак“ край Варна и „Тодор Икономово“ край Шумен. Поради настъпилите промени в структурата на коневъдството те бяха закрити след 1990 година.

Племенните заводски стада към УЕБ по коневъдство към Тракийския уни­верситет – Стара Загора, и секцията по коневъдство към ИЖ в Костинброд също имат голямо значение, особено през последните години, за осигуряване на конния спорт с висококачествени коне.

Като резултат от дейността на редица специалисти, учени, ездачи и треньори в областта на племенното коневъдство съобразно законите в страната, днес то е представено от едно многообразно породно поголовие. Особено важна роля в това направление играят частните стопани, деятели и радетели на конния спорт, които непрекъснато внасят все по-нови за страната ни породи коне. Като пример за това са Фризийските, Клайдездалските, Норикер и други породи коне, които са само представени от отделни екземпляри.

Като обособени племенни ядра са следните породи, отглеждани и развъждани в България и контролирани от Наци­оналната асоциация по коневъдство:

Чистокръвните арабски коне са най-старата културна порода, създадена в продължение на много векове. Точният им произход не е изяснен, но съществуват данни, че коне от този тип е имало на Арабския полуостров още през П-Ш век пр.н.е. В резултат на пустинните условия, при които са създадени и отглеждани дълго, Чистокръвните арабски коне са добре адаптирани към сурови условия на живот, невзискателни са към фуражите, притежават екстремна сила, издръжли вост и здравина. Значението на породата в световен мащаб е участието й при създаването и усъвършенстването на много полукръвни породи коне след навлизането й в Европа. В на­стоящия момент Чистокръвните арабски коне се развъждат в цял свят, обединени от Световна асоциация на чистокръв­ните арабски коне (WAHO). Те са еднакво подходящи за шоу програми, надбягвания и спорт и леки впрягове.

Чистокръвните арабски коне имат малка глава с широко, добре развито чело; пречупен профил на лицевите кости; ши­роки ноздри; добре развити очни орбити и малки уши. Шията е дълга, грациозна и с лебедова форма. Имат наклонена дълга плешка; не много добре изразена холка; къс гръб и поясница (прави, широки); високо поставена опашка; дълбоки, широки и обемисти гръден кош и тяло. Краката са здрави, с чисти и добре изразени сухожилия; релефно очертани стави. Гривата и опашката са добре развити. Височината при холката е 148— 152 см, а най-често срещаните цветове са кестенявият, сивият и алестият. Черният цвят е рядко явление в породата, което го прави и много търсен. Екстериорно конете от Чистокръвна­та арабска порода притежават благородни и красиви черти, леки и плавни движения, което позволява да бъде направена една много кратка, но точна характеристика – красота, благо родство и движение.

Полукръвният арабски кон – Шагия е създаден в Ун­гария през XIX век и произлиза от жребец, носещ същото име. Жребецът Шагия е бил роден през 1830 г. в Сирия и е импортиран в конезавода „Баболна“ шест години по-късно. Този жребец е покривал кобили от различен произход (унгар­ски, испански, чистокръвни английски и арабски), които са били близки до източния тип коне. Прилагайки инбридинг, селекционерите са произвели един характерен, по-масивен тип Арабски кон (височина при холката 154-156 см). Неза­висимо от по-масивното и по-дълго телосложение, общият външен вид – красива глава, добре поставена шия, къс гръб и поясница и високо поставена опашка, са характерни за Чис­токръвния арабски кон. Този тип Арабски кон е бил създаден за армията и селското стопанство като ездови и впрегатен кон. Днес типът Шагия е разпространен в много страни на Европа, като племенната работа се контролира и ръководи от Европейска асоциация на арабския кон тип Шагия.

Двата типа Арабски коне се развъждат в конезавод „Кабиюк“ край Шумен. Качеството на конете от племенните ядра позволи кандидатстването за членове на двете асоциации и днес България е пълноправен член както на Европейската, така и на Световната асоциация за арабския кон.

Чистокръвният английски кон е втората уникална по­рода коне в света. Създадена е като кон за състезания, като за неговия произход може със сигурност да се говори за вре­мето след XVII век. Тогава англичаните купуват значителен брой жребци с източен произход, с които покривали кобили от различен тип. С това се полага началото на съвременния Чистокръвен английски кон, известен като „бегови“. След откриването на първата племенна книга през 1791 г. за Чис­токръвни английски коне се признават само такива, на които педигретата и на двата родителя започват оттам.

Чистокръвните английски коне притежават жив темпе­рамент, енергия и желание за работа. В галоп имат широка крачка, неограничена издръжливост и здравина – качества, необходими за беговия кон.

В екстериорно отношение те се характеризират с отлично телосложение – височината при холката е 162-164 см; суха глава; елегантна дълга шия; силно наклонени плешки; добре изразена холка; къс гръб и поясница — прави; дълбок гръден кош; здрав, добре замускулен за­ден пояс със силно наклонена крупа; изчистени, здрави крака с добре изразени стави и сухожилия. Благодарение на тези си качества Чистокръвният англий­ски кон е известен като „бегова машина“. Дълбокият гръден кош, достатъчно широк, осигурява необходимото пространство за развитие на сърцето и белия дроб, които играят решаваща роля при високите натоварвания. Породата е раз­пространена в цял свят. Контролът и ръководството в селекцията и организира­нето на надбягванията се извършват от Световната асоциация за чистокръвна­та английска порода.

Племенни стада от Чистокръвната английска порода коне има в конезаво­дите „Кабиюк“ край Шумен, „Стефан Караджа“ край Балчик, „Хан Аспарух“ край Разград и в много племенни ферми на частни стопани в различни краища на страната. В момента България е кандидат за членство в Световната асоциа­ция за чистокръвната английска порода.

Източнобългарският кон е най-широко разпространената полукръвна по­рода в България. Работата по създаването на породата започва с откриването на двата конезавода – „Кабиюк“ и „Божурище“ в края на XIX век. Конете от тази порода са продукт на сложно възпроизводително кръстосване на местни, местни подобрени, арабски, англо-арабски и полукръвни английски кобили с полукръвни и чистокръвни английски жребци. В резултат на строго спазвани селекционни принципи в съответствие с поставената цел е получен универса­лен полукръвен кон, еднакво подходящ за спорт и работа.

Конете от породата имат сравнително едър ръст – 162-166 см. Главата е пропорционална, с прав профил. Шията е права, дълга с добре изразен зад-тилък. Холката е добре развита и изразена. Има средно дълги гръб и поясни­ца – прави и широки. Крупата е с добре изразен наклон и добре замускулена, наподобяваща тази на Чистокръвния английски кон. Характерен е дълбокият, дълъг и широк гръден кош. Краката са здрави, с добре изразени стави и сухожи­лия. Екстериорните особености на тези коне ги доближават повече до ездовите коне, отколкото до впрегатните. За това допринася и произвеждането на коне за гладко бягане в един доста голям период от развитието на породата. Днес, чрез използването на жребци от известни европейски полукръвни породи, се цели промяна на беговия тип в един по-масивен, подходящ за класическите дисци­плини на конния спорт.

Основният масив от племенни жребци и кобили се намира в конезаводите „Кабиюк“, „Стефан Караджа“, „Хан Аспарух“ и няколко частни ферми, пре­димно в Североизточна България.

Плевенската порода коне е създадена чрез сложно въз­производително кръстосване в конезавод „Клементина“ край Плевен. Кобилите, използвани за разплод са били с различен произход – делиормански, местни подобрени, полукръвни и англо-арабски. За покриване на тази разнородна смесица от кобили са били използвани арабски, англо-арабски, полу­кръвни, стрелецки и най-вече жребци от породата Гидран. Последните стават и родоначалници на линии. Породата е призната през 1951 година.

По цвят (изключително алест) и екстериор конете от Плевенската порода са близки до тези от породата Гидран (англо-арабски тип). Височината при холката е 160-162 см. Главата е средно голяма с добре развити очни орбити. Шията е права, дълга и добре замускулена. Холката е средно висока, средно дълга. Гърбът и поясницата са прави, широки, къси до средно дълги. Крупата е с нормален наклон, овална, добре за­мускулена; гръдният кош е дълъг, дълбок и закръглен; край­ниците са сухи, здрави, с добре изразени стави и сухожилия. В общ план тялото е закръглено, типично за англо-арабския тип коне, което Плевенският кон е унаследил (както и цвета) от Гидрана. Движенията са плавни, красиви, което подсилва красотата на конете. Въпреки универсалните си качества, ко­нете от тази порода се налагат повече като ездови, особено в класическите дисциплини на конния спорт.

Локализирането на племенните жребци и кобили в момен­та е около конезавод „Клементина“ край Плевен.

Конете от Хановерска порода са с едър ръст 165-175 см. и със спокоен темперамент. Породата е създадена в Германия преди 300 години и в продължение на векове е отговаряла на изискванията за времето – била е подходяща за селско­стопанска работа, за армията, а в настоящия момент е една от най-добрите за класическите дисциплини на конния спорт. Качествата като здравина и атлетизъм правят конете от тази порода изключително подходящи за прескачане на препят­ствия и обездка.

Модерният Хановерски кон е с леки форми, в резултат на по-широкото използване на чистокръвни английски жреСщи. Главата им е средно голяма, изразителна, с големи живи очи и средно големи уши. Шията е права, дълга. Плешките са широки, дълги и наклонени, свързани с добре развита хол-ка. Тялото е здраво с дълбок и широк гръден кош. Гърбът и поясницата са къси до средно дълги, задният пояс е добре замускулен. Крайниците са здрави, добре замускулени с ре­лефно очертани стави и добре изразени сухожилия, и с добре оформени и здрави копита.

Породата е разпространена в цял свят. Племенната рабо­та се ръководи от Асоциацията на хановерската порода коне с център гр. Верден, Германия. Селекционните критерии са много високи и строго се спазват, в резултат на което през по­следните десетилетия на европейските, световните и олим­пийските състезания като победители все по-често се срещат имената на Хановерските коне.

В България породата се развъжда от 1971 г. Племенното стадо се намира в Тракийския университет, Стара Загора, но през последните години се създадоха и частни племенни фер­ми в Пловдив и Кнежа.

През последните години в България се внасят жребци от Холщайнерска по­рода. Тя е една от най-старите полукръвни породи в Германия. През XVII век се развива на базата на коне от Франция, Дания и Испания. В резултат на това те имат кръв от немски полукръвни, неаполитански, испански и ориенталски коне. През XIX век са използвани йоркширски каретни жребци, които дават на порода­та високата акция на крачката. Тези коне са произвеждани с еднакъв успех като каретни и армейски. След 1950 г. влияние върху Холщайнерската порода оказва Чистокръвната английска порода, а през последните две десетилетия – жребци от френската порода Сел Франсе. Две от най-известните линии са от тази порода. Днес селекцията е насочена предимно към създаване на коне за прескачане на препятствия.

Височината при холката варира от 162 до 172 см. Главата е пропорционално развита, изразителна. Има добре поставена и съразмерно развита с тялото шия, леко извита, дълги и наклонени плешки, здрав гръб и поясница, дълбок и широк гръден кош, здрав, добре развит и замускулен заден пояс, здрави, високи крайни­ци с по-къси свирки и средни и здрави копита.

Жребци от тази порода има в основните конезаводи и някои частни племенни ферми.

Тракененската порода води началото си от XVIII век и от всички полукръвни породи коне. Тя е най-близко до Чистокръвния английски кон. Работата по съз­даването й започва в Тракененския конезавод в Източна Прусия, като голям дял при подобряването на местните коне имат Чистокръвните английски и Арабски­те жребци. Първоначално целта е била създаването на каретен кон, а впослед­ствие – на кон, подходящ за армията. Днес Тракенените са елегантни, здрави, спортни коне. Височината при холката е около 165 см. Главата е пропорционална, суха, с големи изразителни очи. Шията е елегантна, дълга и добре замускуле-на. Плешките са добре наклонени, свързани с добре изразена холка. Тялото е средно дълго, с добре развит гръден кош. Задният пояс е овален, добре развит и замускулен. Крайниците са здрави, с добре очертани стави и сухожилия. Има здрави копита. Конете от тази порода имат силно влияние върху подобряването на много европейски полукръвни породи коне. Те са подходящи и за леки впря­гове, както всички полукръвни породи коне, но най-добри резултати постигат в класическите дисциплини, особено в прескачането на препятствия и в обездката. Представители на тази порода са печелили олимпийски медали. Племенно стадо от Тракененска порода има в ИЖ Костинброд.

Дунавската порода коне е представител на лековпрегат-ния тип. Тя е третата културна порода, създадена в България и като такава е призната през 1951 г. За разлика от остана­лите две породи — Източнобългарската u Плевенската, при създаването на Дунавския кон са използвани три метода на развъждане – чистопородно развъждане на жребци и кобили от породата Нониус, поглъщателно и частично възпроизво­дително кръстосване. Освен кобили от породата Нониус, са били използвани и местни, полукръвни и англо-арабски. Основоположници на линии стават жребци от породата Но­ниус.

Конете от породата имат сравнително едър ръст и масив­но телосложение. Височината при холката е 162 см. Както при впрегатните коне, тялото е удължено и хармонично раз­вито. Главата е с удължена лицева част, а шията е дълга и добре замускулена. Гръдният кош е дълбок, широк и дълъг. По екстериор Дунавските коне се доближават до малкия Но­ниус. Цветът е черен и по-рядко тъмнокестеняв.

Дунавските коне са подходящи за селскостопанска рабо­та и притежаваната от тях висока работоспособност е при­чина за широкото им разпространение.

Племенно ядро има в конезавода „Клементина“ край Плевен, но основният масив от ценни кобили е в частни сто­пани в Северозападна България.

Лековпрегатното коневъдство в България е представено и от pucucmume породи. Първите коне от орлово-рисиста порода са били внесени още със създаването на конезаво­дите, като в „Кабиюк“ е открита секция за Орловски рисак. Орловски рисаци, макар и в по-ограничен брой, е имало и в „Клементина“. В края на XIX и началото на XX век в стра­ната са били използвани и много жребци станционери. След закриването на секцията в „Кабиюк“ развитието на рисис-тото коневъдство в България е стихийно. За нов етап на развитие можем да говорим след 1953 г., когато в конезавода „Стефан Караджа“ се открива секция за орловски рисаци, ко­ято се разширява, а по-късно се открива и такава секция в конезавод „Хан Аспарух“.

По екстериорен тип pucucmume коне в нашата страна са твърде разнообразни. В началото са преобладавали по-гру­бите и едри форми на Орловския рисак, по-късно с внасяне­то на Руския и Американския рисак типът се изменя. През последните години влияние има и Френския рисак. В една такава смесица от четири породи не може да се говори за обособен тип рисист кон в България, но все пак преоблада­ват конете от типа на Руския и Американския рисак.

Племенни ядра от рисисти коне имаше в конезаводите „Стефан Караджа“ и „Хан Аспарух“, а днес са основно в някои частни племенни ферми в страната.

Тежковозните коне в България също имат специфичен път на развитие. За много кратко време е съществувала теж-ковозна секция в „Кабиюк“, която е била представена от Ар-денски и Першеронски коне. След 1950 г. започва целенасо­чено развъждане на тежковозни коне, главно от направения внос на Руска и Съветска тежковозни породи. В настоящия момент не може да се говори за порода, а за тип тежково-зен кон в България, близък до конете от Руска тежковозни порода. Конете от този тип са леки, подвижни, с добра те-глителна сила и работоспособност. Височината при холката е 148-150 см. Главата е значително по-суха. Шията е добре замускулена. Гърбът и поясницата са къси, прави, широки и добре замускулени. Крупата е добре замускулена, с нор­мален наклон, раздвоена. Има средно дълги, сухи и здрави крайници.

Тежковозният тип коне в България през последните го­дини претърпя значителни промени както по отношение на породния състав, така и по отношение на райониране­то. Концентрирани в Североизточна България преди, днес тежковозните коне, представени от Българския тежково-зен, Белгийския, Рейнския и Першеронския кон са породи, обитаващи главно Рило-Родопския масив.

Отглежданите у нас културни планински породи са две – Хафлингерска и Хуцулска. Хафлингерската порода е съз­дадена в района на Южен Тирол, Австрия. Предшественици на тези коне са местни планински коне и понита, които са кръстосвани с арабски жребци. Всички съвременни коне от тази порода водят началото си от жребеца Ел Бадави. При­лаганият инбридинг през годините е причина за обособява­не на специфичен тип кон, считан за пони с малко, но много мощно тяло, къси и здрави крака, много добре развити грива и опашка. Основният цвят е алест, с бяла грива и опашка. Височината при холката е около 140 см, поради което тези коне се отнасят към групата на понитата.

Конете от тази порода имат добър нрав и благороден вид. Използват се в най-различно направление – като планински коне за това­ри и влачене на трупи, за работа в полето, за езда и за впряг. В нашата страна Хафлингерският кон има кратка история на развитие (след 1984 г.), но поради добрите си качества е много търсен и широко разпространен. Племенното ядро е обособено в района на Разлог, но отделни малки ферми се намират в цялата страна.

Хуцулската порода е създадена в Карпатите, главно в Украйна и Румъния. Те също могат да бъдат отнесени към понитата – височината при холката е 136 см. Конете от тази порода имат средно голяма, суха глава, къса, добре за-мускулена шия. Гърбът и поясницата са прави, широки, добре замускулени. Крупата е добре развита. Гръдният кош е дълбок, широк и закръглен. Общо тялото е леко удължено, мощно, с къси, сухи и здрави крайници. Основният цвят е черен. Коне от тази порода са внесени за първи път през 1953 г. с оглед подобряване на местните планински коне. През последните години в страната останаха само единични представители, и то главно жребци, разпространени в различни райони.

Примитивните коне са една значително голяма група (над 50%) от общото поголовие. Те са разпространени предимно в планинските и полупланинските части на страната, характеризират се с нисък ръст – 125-136 см височина при холката, голяма груба глава; къса, права, хоризантално поставена шия; удъл­жено тяло с наклонена крупа и дълбок гръден кош; къси, сухи и здрави край­ници. Конете от този тип са невзискателни към условията на отглеждане и са с висока резистентност към заболявания. Най-широко са разпространени, кара­качанският, старопланинският и рило-родопският кон. Делиорманският кон днес не се среща и може да се приеме за изчезнало отродие. Основното пред­назначение на тези животни е като товарни и впрегатни коне. Поради тяхната издръжливост и невзискателност конете от този тип или техните кръстоски се срещат в полските райони на страната, където се използват за различни видове селскостопанска работа.

Автор: Доц. Д-р Георги Бързеев
Източник: www.naas.government.bg