Тарпани
Димитър Атанасов
откъс от роман
Има написан киносценарий за игрален филм по романа, режисьор също има. Търсим продуцент, който да е запален като нас на тема коне.
Докосна с ноздри корема си, колкото да се увери, че е на мястото си, и положи глава на шията на нейния жребец.
Сутрин се събуждаха почти едновременно. Излизаха на поляната пред леговището, където слънцето най-напред докосваше земята, и започваха утринното си разкършване. Протягаха задни крака, изпъваха гръбнаци, после шии, след което следваше почистването на кожата с гъсти и чести пощипвания на зъбите, почесвания по главата и слабините, изтръскване на полепналите сламки или боклуци и естествено – малко напичане на първите лъчи на слънцето. После през деня също се припичаха сравнително често. Слънчевите лъчи лекуваха много болести – рани и набивки по краката и гърдите, гнойни възпалителни образувания, болезнени и трудно лечими. Сутрешното облекчаване също беше важно, така организмът начеваше изчистен новия ден, преработил вчерашната храна, поел нейната питателност и готов да започне отново натрупване на здравина и сила.
Тревата беше сочна и хубава, на тази височина не прегаряше дори през лятото. Не бяха загладили косъма, още линееха, но за не повече от месец гърбовете им ще залъщеят, а есента ще добият копринен блясък, особено младите коне с по-напрегнати цветове.
Сребристата ги поведе на изток. Щяха да заобиколят стръмните отвеси на Купена и да пресекат разделните хребети на Сакарица, за да отидат в съседната долина. Понякога ходеха там заради старите егреци, разрушени преди години. Търсеха местата с прегоряла трева – голи петна пръст, избеляла земя, където овчарите са поставяли буците каменна сол за овцете. При топенето си част от солта е изтекла в почвата, затова трева по тия места не растеше. Конете идваха тук и ближеха солената пръст.
Когато се наситиха, тръгнаха обратно и без да бързат, пасейки пътьом, минаха през водопоя и без никакви премеждия отново бяха в местообитанието си.
Така мина още един спокоен ден.
Но не всички дни бяха бели и кротки, белязани с отсъствието на беди, опасности и вълнения.
Петнистата и Скокливата бяха жребни и трябваше да родят сега, през април. Понякога кобилата може да задържа и отлага часа на раждането, особено при някаква заплаха. Иначе никой от стадото не се интересува от нея, освен жребеца, от който е заплодена.
Петнистата роди в един слънчев ден по време на паша. Легна на една страна и след няколко минути се появи кафяво и мокро жребче с дълга, слепната козина. Майката го облиза. След по-малко от половин час то беше на крака и търсеше да сучи, без да има точна представа къде би могло да се намира вимето. След пет-шест месеца то щеше да смени цвета на косъма. Всички изредиха любопитството си да видят малкото и ако даде майката, да го докоснат. Но Петнистата не позволи. Ревниво го пазеше, като че ли имаше опасност то да припознае друга кобила за своя майка.
Скокливата закъсня с раждането. В продължение на повече от месец от двете пъпки на вимето й капеше мляко, а накрая взе да цъцри в струйки. Едва тогава получи позивни. Това бе първото й раждане. То продължи шест часа. Врания не се отдели от нея, а тя като че искаше да остане сама. Когато най-после малкото, още мокро конче плачливо изхрижи, тя пръхна от облекчение. Ложето обаче не падаше. Вечерта Сребристата се опита на й помогне, но й причини по-голяма болка. Не беше се отделило и на другия ден, влачеше го като въже след себе си. Не можеше да чака, беше гладна и изтощена, и излезе на паша.
Стана най-лошото – ложето се замота около задните й крака. В стремежа си да се освободи Скокливата още повече се оплете и се принуди да стои неподвижно. Ако мръднеше съвсем малко, то в миг се обтягаше и й причиняваше непоносимо страдание. Цял ден стоя неподвижна и никой не можеше да направи нищо за нея.
В случая само човешка ръка можеше да помогне. Но нямаше кой.
На третия ден я намериха на същото място. Гледаше безпомощно с изразителните си очи. В тях се четеше обреченост. Сребристата доведе другата майка от стадото и Скокливата побутна с муцуна рожбата си към нея. Млякото й беше секнало. Малкото бързо разбра какво се иска от него. Насука се и веднага се почувства как се съвзема.
Петнистата го прие и сега кърмеше двете кончета. Те станаха млечни братя.
На другия ден Скокливата я нямаше. Сребристата подуши следите й. Те водеха към ръба на пропастта. Беше се търкаляла към петдесетина конски дължини, за да стигне дотам. Каквито и усилия да й е струвало, тя е предпочела да ги освободи от себе си. И бе успяла.
Сребристата не отиде до ръба. Върна се, без да е погледнала долу, за да потърси тялото на Скокливата. За него щяха да се погрижат лешоядите и мравките.
Бе първата жертва за сезона – ето какво тревожеше Сребристата. И макар че в този случай не бяха намесени хора, тя имаше смътно предчувствие, че неприятностите от последните две години се възвръщат. За толкова кратко време от четири стада беше останало само едно – нейното. Но за нея това не беше просто лош спомен или кошмарно преживяване, а тревожно предупреждение. Единствената й цел беше да направи всичко, което може, но да спаси оцелелите коне и малкото, което очакваше да се роди наесен.
В ония години, когато се събираше стадото, се живееше по-леко. Непосредствено след като се ожребиха Алестата и Белоногата, дойдоха още коне – Дългоглавия, Желвака и Кулестата, а по-късно Тънконогата и Бегача. Дългоглавия и Желвака бяха стари, опитни жребци. От планинския терен, въздуха, сочната трева и най-вече от свободата бързо се възстановиха и за едно лято загладиха косъма, добиха по-наситени цветове и окръглиха хълбоци като бъчви. Дори взеха да се пускат на кобили.
Все още нямаха нужда от водач. Жребците си бяха жребци, отделни водачи на малки “хареми” или по-скоро групи, които с новите приплоди започнаха да се оформят като семейни. Но имаше една двойка, която негласно всички следваха – Сребристата и Сивака. Сивака беше най-силният жребец, а Сребристата освен чистата стойка и леката крачка притежаваше качества, заради които много бързо се нареди в челото на йерархията. Тя се отличаваше от другите кобили. Не даваше да я покриват разпътно, както допускаха това Белоногата и Кулестата например. Достатъчно беше предупредителното злобно ухапване, а ако и това не помогнеше – едно здраво задно хвърляне в ребрата на мъжкаря, както се случи с Врания и Чилестия. Оттогава друга заплаха освен свиването на уши беше излишна. А и Сивака я вардеше. Той спечели всички двубои, включително и с пристигналите по-късно жребци. Но дори и на него Сребристата никога не позволи да я покрие извън любовния период. А случният сезон при нея идваше късно през лятото, когато се разгонваше.
За първи път й се случи да се разпаше още при кираджийските коне. Ранната възраст – година и половина, а също и лошите условия на живот, й донесоха кротка и тиха разгоненост. Тя бързо я потисна и изтласка от себе си още на третия ден. Тогава дори не изпитваше желание за скачване. Просто беше изгубила апетит и имаше непривично усещане за безпокойство и раздразнителност.
Съвсем различно чувство я обзе първата свободна пролет в планината. Сетивата й болезнено се изостриха още с мартенските топли утрини, изпълнени с възбуждащи миризми от затоплящата се земя, от раззеленяването и цъфтежа на тревите и дърветата, от събуждането на природата. Тази напрегната жизненост я държа в продължение на месеци, до началото на лятото. Изтъня като невестулка, изгуби всякаква охота за ядене. Нервничеше и цвилеше, често-често уринираше, а тънките й ноздри трескаво се свиваха и разпущаха като уста на риби, оставени на сухо. Сега гледаше Сивака с друг поглед. Мирисът на дивото у него надделяваше над всичко, удряше я през носа и я замайваше. По набъбналите сухожилия и трептежа на мускулите усещаше да кипва буйната му, силна кръв. В него се разгаряше пламъкът на лудостта и я заразяваше с възторга на живота. Той имаше всичко, за което настояваше нейното предчувствие за рожба – сила и мощ, бързина и добър нрав. Сякаш съвсем бе подивял. Непрекъснато обикаляше около нея, пристъпяше нервно от крак на крак, риеше с копита, изправяше се на задните си крака и цвилеше. Душеше под високо вдигнатата й опашка, бърчеше устни със стиснати зъби, полагаше нежно глава на поясницата й или игриво я хапеше по шията. Нетърпеливо я възкачваше, усетил склонността й към съешаване, и я обливаше отзад с наслада и влудяващо тръпчива миризма. Най-после тя го пускаше. Той я покриваше и те се оставяха на тържеството на телата и правеха, каквото трябваше да правят, ненаситно и радостно.
Тогава не сещаха нищо освен ласките един към друг. Дните изтичаха край тях незабелязано.
В края на седмицата Сребристата бавно се успокояваше, сякаш неохотно се завръщаше към нормалния живот от един друг свят, където нямаше нужда да мислят за храна и да се крият или да бягат от хората, където всичко се сливаше в едно безпаметно препускане, летеж, изпълнен с непрекъснато ликуване. После Сребристата не даваше повече да я докосва. Чувстваше се ленива и някак натежала, отпусната…
Това бе в началото на втората година в планината. Вече беше жребна със Сиглавия.
Колкото до другите отлики от останалите коне, те проличаваха в ежедневието. През първото горещо лято, когато планинските потоци пресъхнаха, тя дълго и упорито търси вода. И накрая намери. Движейки се по едно дере, откри влажно петно в сухото корито на пресъхналия поток. Зае се да копае с предни крака и не се отказа, докато не изкара влага, а малко по-късно бликна извор. Той ги спаси в големите жеги.
По-късно овчарите щяха да го нарекат Конски извор.
Кулестата закуца без видими причини – копитата й бяха здрави, нямаше следи от рани по краката. Когато се прибраха в летовището, Сребристата я застави да легне по гръб и да вдигне задните крака. Там, в копитото на десния крак, в пятката, имаше забито камъче. Сребристата го хвана със зъби и го извади. Беше остро като клинец.
В планината нямаше нужда от подковаване. Копитният рог самичък се изтриваше от каменистия терен. Но тези от конете, които бяха избягали от хората, идваха с подкови. Те бързо се изтриваха и падаха.
На Сребристата дотолкова й беше допаднал свободният живот, та й се струваше, че никога преди това не е живяла по друг начин.
Никой не знаеше откъде има тези умения. Тя самата също нямаше представа. Просто някъде дълбоко в съзнанието й изплуваха неща, които като че ли винаги е знаела, още преди да се роди.
Втората зима бе още по-тежка от първата. Докато имаше само сняг, изравяха оскъдната трева в долината под дърветата, където беше по-тънък. Но ето че времето поомекна малко и заваля дъжд. През нощта стегна и всичко се покри с глеч. Не можеха да мръднат навън от зимовището. Имаше коне, които не устояха и тръгнаха да дирят храна. Сребристата тревожно изцвили. Не я послушаха. При този замръз трудно се ровеше до земя, а освен това и тежко се вървеше, копитата поднасяха като плазове по наклона. Излязоха Дорестата и Чилестия. Почти опипом изминаха няколко конски дължини, чаткайки несигурно по лъскавата кокалена повърхност на замръзналата земя. Другите бяха вперили трескави погледи в тях и Сребристата усети, че ако двата коня преминат трудната пътека, едва ли ще може да задържи останалите. А това означава да изгуби голяма част от стадото, защото ако не тука, някъде другаде по опасния терен щяха да дадат жертви. И това бе по-сигурна смърт от глада, от който бяха изпосталели и който болезнено бе изострил сетивата им. Но все пак имаха шанс да оцелеят. Беше късно да ги връща, един зов най-много да отвлече вниманието им, да ги обърка и да предизвика непоправимото.
И ето че то дойде без нейната намеса. Дорестата се подхлъзна с предния ляв крак. След него поднесе десният. Тя опита да се задържи на задните, като се оттласна и се изправи. Изглежда, в уплахата си го направи твърде рязко, защото изведнъж изгуби равновесие и падна на колене. Не успя да се задържи и се затътрузи по склона. И Чилестия, дето беше най-близко, и всички останали само гледаха с нарастващо безпокойство, без да могат да сторят каквото и да било. А тя се плъзгаше надолу все по-бързо и по-бързо. Удари се в дърво и се завъртя, после още веднъж в друго и то я обърна обратно, без да може да се запречи на някое от тях. Ледът и стръмнината я теглеха неудържимо към ръба на бялата бездна, откъдето нямаше измъкване. Тя също го разбра. Захриза с нарастваща паника. Направи последен опит. Успя да се изправи, но продължи да се пързаля. Задницата й се блъсна странично, завъртя се като вител на кладенец и така, обзета от ужас, както цвилеше, падна в дългото гърло на пропастта, където лениво и безшумно къкреха бели валма мъгла.
Чилестия едва сега изпита страх. Постоя няколко мига като сраснат с леда, без да смее да помръдне. Изведнъж се изправи, извъртя се на задните си крака и направи няколко скока. При единия предният десен малко поддаде, но той успя да се задържи. Овладя тялото си и с последни усилия стъпи на здравата земя пред зимовището. Спаси го изключителното съсредоточаване благодарение на обзелата го уплаха.
Цяла седмица не можаха да мръднат от зимовището. Бяха като в клетка, пленници на суровата зима – гладни, изтощени, раздразнителни, готови да се сдавят помежду си. Единственото, което ги поддържаше, бяха висулките лед наоколо, които те ближеха, задоволявайки нуждата си от вода.
От дългото стоене на едно място заболяха от съклет. Започнаха да махат постоянно с глава нагоре-надолу, като улави. Бе толкова заразително, че само за два дни всички без изключение поклащаха глави. Затвореното пространство им действаше с мрачна и потискаща угнетеност.
Едва когато времето се отпусна и можеха да вървят, Сребристата ги изведе навън. И такането изчезна. Просто са имали нужда от волност, от простор.
Отначало не знаеха накъде да поемат. Тя нямаше представа какво да правят. Но беше сигурна: ако искат да останат живи, трябваше да предприемат нещо.
Вървяха в колона. Напуснаха гората, прехвърлиха хребета и продължиха да газят хрускавия сняг на север. По откритите места вятърът, макар и все така въртоглав, бръснеше ниско земята. Снежната покривка бе тънка, но твърда, набита. По тая причина се ходеше по-леко и Сребристата не се колебаеше да подбира пътя по излаза.
Първа тя усети едва доловимия мирис на пушек идващ по вятъра. Спря, подуши внимателно студения въздух и определи, че пред тях има селище. Не, не се лъжеше. Дим от домашно огнище издаваше близостта на хора.
Кой знае защо, сега това не смути Сребристата. С тихо хрижене тя повика Сивака. Той изгази бързо разстоянието до челото на колоната и застана до нея. Постояха миг-два неподвижно напрегнати. Той също долови миризмата. Сребристата го побутна и Сивака разбра. Размениха се. Сега той водеше, а тя охраняваше стадото отзад.
Не след дълго в котловината пред тях, на южния склон, те видяха да пушат комини.
Сивака се ориентираше отлично. Познаваше добре околността – това бе селото, което преди години беше напуснал. Преведе стадото по най-безопасния път. Ето, къщите лежаха долу, в краката им. Не се виждаше никой, но миришеше на живот. Трябваше да нападнат. Не, не хората. Тук живееха само старци. Никой нищо не можеше да им стори.
Връхлетяха на една копа сено край селото, раздърпаха я, ошушкаха я набързо и продължиха нататък. Повечето дворове бяха разградени, личеше, че няма кой да се грижи за имота. Голяма част от къщите не пушеха. Все пак тук-там се намираше зайре, приготвена зимнина, макар да се виждаше, че и добитъкът тук е оскъден.
Докато ги усетиха и се развикаха да ги пропъдят, бяха омели всичко де що имаше за ядене.
Това ги спаси.
Пролетта Сребристата се ожреби със Сиглавия. По същото време тя вече бе признат и безспорен водач на стадото. През лятото прехвърлиха цифрата седемнадесет. Според законите на планината трябваше да съставят нов табун. Беше необходимо, за да се справят по-лесно със суровите условия за живот. Сивака пое водачеството на второто стадо. Не смениха местообитанието, долината беше доста голяма. Но си намериха друго зимовище. В началото на тежкия сезон двата табуна наброяваха общо двадесет и осем коня заедно с малките. С настъпването на другото лято бяха вече три, а по-следващото – четири. Техни водачи станаха Врания и Чилестия.
Тогава Сребристата поведе своя табун за смяна на местообитанието. Сивака също, но в обратна посока. Освен всичко останало, те имаха нужда от повече пасища. Откриха Сакарица. Сребристата хареса долината и се заселиха.
След сезона на дележа и със смяната на заселището, вместо да се разрастват и да продължават да се делят, стадата взеха да намаляват. Сякаш нечисти сили отприщиха бента на природната търпеливост и изсипаха порой от бедствия и неволи върху беззащитните животни.
Първите жертви взе една есенна буря. Времето беше топло, след началните хладни и мъгливи дни есента подкара дълго до отмала циганско лято. Други години по това време гледаха да се въртят близо до зимовището, а сега не се и сещаха да слязат в долината.
Бурята връхлетя изведнъж.
Неочаквано небето се смрачи, падна ниско и се разстели около тях. Изведнъж екна гърмел, сякаш продъни земята. Сетне втори, трети – удряха по върховете и тътнещият грохот като лавина се търкаляше по стръмните склонове, свличаше се в дъното на котловини и разломи и дълго откънтяваше. В това време го застигаше гърмоленето на новите залпове от небесните топове, които неспирно сипеха побеснели светкавици. Внезапно плисна дъждът. Завилня страхотен въртоп. Вятърът виеше като побъркан, усукваше водните камшици и сърдито плющеше. Денят и нощта се сляха в едно. Гръмотевиците не преставаха. Скоро цялата планина настръхна от синьото електричество. Полудяла, водата отнасяше сипеи, подхващаше канари, разкъртваше скали, образуваше мътни пороища кал, камъни, изтръгнати дървета, клони, и всичко с невъобразим грохот и сила се свличаше надолу, към ниското, като изравяше пръстта до голо, а някъде надробяваше и чукарите.
Вихърът щръкля дълго и безразсъдно дни и нощи наред, без да отслабва силата си. Като че светът се продъни и изтече, а въздухът завинаги остана подгизнал. На петия-шестия ден малко просветля, но продължи да роси, а облаците едва-едва се вдигаха, сякаш още не бяха олекнали.
Когато небето засвятка, конете се разбягаха като подплашени птици. Сипналите се около тях сухи светкавици ги хвърлиха в панически страх. Сякаш някой зачули главите им с продраното черно платнище на небето. Тъмнината, разцепвана от внезапен огън, ги побъркваше и те, изтръпнали от ужас, препускаха слепешката, без да следват определена посока или да държат сметка за трудния планински терен.
Пороят завлече много от тях и всички малки кончета от табуните на Врания и Чилестия. Оцелелите няколко животни, между които и водачите, се присъединиха после към Сивака.
Сребристата беше успяла да ги скрие на сухо в гърлото на една пещера. Единствено тя опази своите.
Но с това не свършиха бедите. Идущата година се оказа още по-злополучна. Хората бяха научили за тях. След нападението на селото из планината се говореше за диви коне, но никой не вярваше. Все пак някои дадоха ухо и като се убедиха, че е вярно, се впуснаха да ги преследват.
Отначало ги прилъгваха лесно – оставяха някъде хляб, откъдето знаеха, че минават, и ги хващаха с ласо. По този начин уловиха Чилестия, Злоядата и Бегача. Отведоха ги и повече не ги видяха.
Конете станаха недоверчиви и взеха да отбягват срещите с хора. Усетеха ли навреме, смогваха да избягат далеч от тях.
Но ето че взеха да им устройват капани. Появи се човек на някое място, конете хукнат в обратна посока, а друг изведнъж изникне срещу тях и стреля с пушка.
Така избиха стадото на Сивака. Той беше принуден да спасява това, което е останало, и подири Сребристата. Само с нейна помощ можеха да се изплъзнат от преследвачите. И отново се върна при нея. Сребристата го прие ласкаво и още от следващото разгонване дойде повторното й заплождане.
Изкараха зимата спокойно, явно местообитанието им не беше още разкрито.
Поне до тоя момент не бяха обезпокоявани. А занапред Сребристата се надяваше да имат сполука за сигурен и редовен живот.
Ето за тези злополучни сезони тя не искаше да си спомня. Усетът й подсказваше, че най-голямата заплаха идва от хората. И ако не бъдат готови за среща с тях, те ще ги изненадат.
Следва продължение…
Автор: Димитър Атанасов, „Тарпани”, роман, ИК „Колибри”, 2010
Романът може да бъде поръчан от сайта на издателство „Колибри” на адрес: www.colibri.bg
Материалът е предоставен специално за сайта “В света на конете”
“Тарпани”(ДИ “Хр. Г. Данов”, 1992).
През 2010 година излиза второ издание на романа в издателство “Колибри”, а също и на немски език в берлинското издателство “Дитрих”. Романът има четири национални награди за литература. По него имам пиеса със заглавие “Зелено”, която е отличена с две национални награди за драматургия, поставена е в студентския театър на СУ, има 96 представления и множество международни награди от театрални фестивали.
Има написан киносценарий за игрален филм по романа, режисьор също има. Търсим продуцент, който да е запален като нас на тема коне.
.
.
