Сполуки и несполуки

Сполуки и несполуки
( През погледа на един начинаещ ездач.
)

Аз не искам да съм клиент – аз искам да съм ученик

Когато за първи път се качих на кон с цел обучение по езда бях малко момиче. Не знаех, не разбирах,  исках да се уча. Треньорката ми бе доволна от уменията ми, но прекрати обучението ми, поради неин личен страх. Остави ме на едно изплашено ниво, в което не искаше да ми помогне. Отказах се много бързо от ездата.

Забравих я. Пораснах! И се върнах при конете, отново желаейки да се уча.

Преди година се качих  на кон. На разходка. Припомних си удоволствието, но с него си припомних и страха. Онзи същият първичен страх, с който се сдобих, когато бях малка. И реших, че ще се боря да го изкореня. Реших, че с новите приятели, които се появиха в живота ми ще се справя. Те ще ми помогнат!

Започнах обучението си в конна база „Адгор”.  Едно красиво място, с красиви коне и добри хора. Хора, които се радваха да ме виждат щастлива и учеща се. Инструктори, които не се намесват във вътрешният ти свят, а се опитват да извлекат  най-доброто, както и да дадат най-доброто.

Минаха месеци и тръгнах на обиколки и по други бази ( конна школа „Буч”; ранчо „Конникът”; конна база „Виктория”; конна база „Хан Аспарух”;  школа по езда и стрелба с лък „Пътя на коня и лъка”;).

Яздих непознати коне, с непознати хора. За да се науча! Такива мнения се чуваха – „трябва да яздиш различни коне, за да се научиш!”. Лека по-лека започваха да валят съвети, идеи, предложения. Кръгът се разширяваше. Съветите – също. Критиките – също. Започваше да се появява леко недоумение – кого да слушам? Кога да слушам?  Опитвах се да пренасям наученото от едно място – на друго. Но се стигаше до зацикляне на знанията. Тук важат едни неща, там – други. Всеки гледаше през своите очи и всеки имаше право за себе си. И тези правила важаха и за клиентите. Объркването започваше да става все по-голямо. И заедно с него растяха отново страховете ми.  Опитите ми да съм съсредоточена все по-често завършваха с провал. Нещо сериозно се опитваше да навлиза в личното ми пространство, само защото самата аз още не му бях поставила граници. Започнах да слушам съвети за грешки, успехи, провали, започнах да виждам по мимиките на лицата доволства и недоволства.  Започвах да разбирам мисли, скрити зад думи и действия.

Докато не пожелах да си имам свой собствен кон.

Тогава стигнах до там, че се оказах – „ не готова да яздя каквито и да било коне”;  „изобщо не съм за кон”;  „за какво ми е кон;” „какво чакам” „какво искам” …..

А кончето дойде при мен. Някак си така – съвсем случайно! С нечия помощ, която не беше съвсем случайна.  Дойде и хвърли мой приятел. Приятел, който не ми е гледал в паницата.

Разбра се, че „все едно имам хубава кола без спирачки”, при това с катапулт. И не мога да се справя, защото не съм на нивото на коня. Още съм далеч, много далеч. Други ще ми учат кончето – „на прилична цена”.

Аз не можех да си уча коня ( но пък „коня всичко си знае”), защото страховете вече бяха стигнали своя връх. Не смеех дори да застана до него. Защото всичко, което чувах и виждах в лицата на хората бе – „Внимавай”!  Може би това е загриженост! Не обвинявам! Това е урок! Много по-добър от урока по езда. Това не е разходка.  Това е връзка, движение. Застоя се изпари. Съветите, които не съм търсила изчезнаха ( почти ).

Връзката с животното започна да става част от моето лично пространство. Границите започнаха да се очертават. И най-важното – страхът започна да се превръща в устрем.

Всичко е било просто част от моята подготовка за урока. А той започна.

Защото да си собственик на кон не е „проста работа”. „Трябва да знаеш, да можеш, да имаш”. Не било за всеки! „Пък за какво ми е кон, ако няма да го яздя?”

Аз начертах своя си програма. Такава, несъобразена с нито едно мнение, с нито един съвет.  Защото вече знаех и познавах себе си. Видях се в очите на коня си!

И вече го яздя”!

.

Никога не забравяй какво те е отвело при конете!” – с благодарност и обич към всички.

Автор: Д.А.Д