История на колесницата, коне,
Асирийците също имали колесници. Но те не можели да съперничат с египтяните и хетите, за това търсили противовес на тези грозни „машини”. Търсили дълго – 300 години, но най-сетне намерили. До голяма степен им помогнали самите хети.
През 1931 година руският учен Б. Грозний направил удивително откритие – разшифровал хетски клинописен документ, който се оказал трактат за това, как се тренирали конете. Написан бил от някой си Кикули. В „Трактата Кикули” се съдържали сведения ( а това е първият трактат от подобен род и възрастта му е не по-малка от три хиляди години ), не остаряли в някои свои части и до днес. Удивително е, че хората все още ползват някои термини от този трактат.
Трактатът е посветен на обучението на конете, предназначени да теглят колесници.
Асирийците, взели най-доброто от опита на хетите, решили да използват конете по друг начин.
Свои коне асирийците нямали, не са имали и коневъдство, защото Асирия не разполагала с подходящи пасища. Конете си купували в Урарту – древна държава, намираща се на територията на съвременна Армения.
И така, асирийците получили от Кавказ коне, от хетите – опит, умения да възпитават и обучават конете, а самите те притежавали в достатъчна степен упоритост. И тя била възнаградена: асирийците обяздили коня. В началото асирийците били лоши ездачи – на ранните изображения ( ІХ век пр. Хр.) можем да видим неуверено седнали на конете асирийци ( както обикновено се седи на магаре – близо до задницата му ). В по-късни изображения ( VІІ век пр. Хр.) вече можем да видим ездачи, препускайки с всички сили.
Вярно е, че и по-късно асирийската конница не е била съвършена: например, воинът-стрелец не можел да стреля с лъка в движение. Един втори ездач е трябвало да държи юздите, за да може първият да стреля. И въпреки това асирийската конница изиграла огромна роля и именно благодарение на нея те започнали да печелят решителни и много важни победи.
Това дало основание някои учени да смятат асирийците за основатели на кавалерията.
Има обаче и друго мнение, че не асирийците първи яхнали конете, а скитите. Скитите живеели по местата, където конят бил опитомен за първи път.
По начало скитите били скотовъдци. С нарастването на населението в степите, с увеличаването числеността на добитъка, все по-малки се оказвали пасищата в района на постоянното местожителство на скотовъдците, все по-големи трудности имало с водопоите. Тогава скитите започнали да се движат от място на място в търсене на по-добри пасища и постепенно се превърнали в номади.
Скитите живеели в южните руски степи. Не може обаче да се каже, че другите народи не се интересували от тях. В V век преди Христа персийският цар Дарий ІІ нахлул с огромна войска ( според легендата – до 700 хиляди души) в Скития. Но е трябвало да се спасява с бягство, въпреки че скитите изобщо не встъпили в сериозна битка с персите: те извършвали мълниеносни атаки и изчезвали още преди персите да се опомнят. И отново: неочаквана атака и мълниеносно изчезване. И пак …
В ІV век пр. Хр. опит да покори Скития направил наместникът на Александър Македонски в северната причерноморска област Запирон. Но всичките му 30 хиляди войници били избити, заедно с тях загинал и самият наместник.
Настъпило обаче времето, когато скитите престанали да отблъскват нападенията на враговете на собствената си земя. Те сами тръгнали към чуждите земи. Дори не тръгнали, втурнали се, така е най-точно да се каже.
Не е имало преграда, която да ги спре, никой не можел да им устои. Скитите били непобедими, а такива ги правели конете им.
Номадите буквално били срастнали с конете си. Никой не умеел така да ги управлява като скитите, никой не можел да седи по-добре от тях на коня. Наистина, както смятат много историци, скитите са яздили без стремена. Откритията сочат, че стремената са били изобретени едва през ІІІ или ІV век, макар други да предполагат, че скитите вече имали стремена от ремък или от въже. Но дори да нямали стремена, нищо не можело да попречи на скитите да препускат с вятъра, да нападат внезапно и пак така внезапно да изчезват. Липсата на стремена не позволявала на ездача да използва хладно оръжие ( сабя, нож или пика, защото без стремена те нямали опора). Но на скитите това не им е било и нужно – те обсипвали противника си с облак от стрели, при това стреляли, препускайки с бясна скорост (не като асирийците) и били много точни. И не само това: скитите умеели да стрелят в движение и седнали с гръб към главата на коня, поразявайки по този начин преследващите ги. Впоследствие този знаменит „скитски изстрел” бил възприет от много номадски племена. Но тогава така са можели да воюват само скитите.
Изненадата, бързината, меневреността скитите получили от конете си, по-точно от умението си да използват конете. Благодарение на това свое умение скитите победили асирийците и завладели цяла Предна Азия. Това била победата на ездитния кон над бойните колесници.
Изглежда, че са прави онези историци, които смятат, че не асирийците, а скитите са станали „прародителите” на бойната кавалерия. И очевидно благодарение именно на скитите конницата бързо се разпространила по целия свят. Доста бързо в редица страни тя станала главният род войска, като, например, при персите, създали огромна империя, простираща се от Египет до Индия. При това персите са имали така наречената лека кавалерия. Ездачите имали лъкове, с които отдалеч обстрелвали противника, леки копия и къси мечове; тях те пускали в действие, когато се приближавали до противника.
И както някога били непобедими армиите, притежаващи колесници, така станали непобедими персите, които имали отлични конници.
Персите непрекъснато усъвършенствали своята конница и благодарение на това все по-здраво се закрепявали в Азия. И дошло времето, когато те решили да разширят още повече границите на своята държава. Персийските владетели устремили поглед към една малка планинска страна в европейския юг – Гърция. След това вероятно са смятали да продължат и по-нататък. Но първо – Гърция, още повече, че това като че ли било съвсем лесно: гърците дори нямали конница!
И наистина в Гърция не е имало силна конница – природните условия на страната не позволявали да се развъждат коне в големи количества. Развъждали ги само в две области и съвсем не за военни цели.
Вярно, бащата на Александър Македонски – Филип, обичал конете, разбирал от коне и искал и в неговата страна да има хубави коне. По негова заповед в Македония били доставени 20 000 скитски коне от областта на Дон. Гръцкият историк Апиан, живял през ІІ век, твърди, че тези коне били неугледни. “Първо е трудно да ги засилиш, така че може да се изпълнищ с пълно презрение към тях, особено ако ги сравниш с тесалийските коне … затова пък те са издържливи на всякакъв труд. И тогава се вижда как бързият, висок и буен кон вече остава без сили, а дребното и краставо конче първо го изпреварва, после го оставя далеч зад себе си.
Значение на конницата е придавал и Александър Македонски. Не само това – именно благодарение на конницата си той направил знаменитата си пехота абсолютно неуязвима за атакуващите кавалеристи.
Но главна все пак станала пехотата. И когато през V век до Христа персите решили да покорят Елада, те си мислели, че това ще бъде нещо като весела разходка: каква съпротива може да окаже армия, която няма конница? Тук предоставяме думата на Херодот, описал битката при Маратон:
“След като се построиха за бой и след като получиха щастливо предзнаменование, по даден сигнал атиняните с бърз ход се устремиха към варварите … Персите сметнаха поведението на атиняните за безумно и дори за съдбоносно, понеже противникът беше немногоброен, при това те тръгнаха към персите тичешком без прикритието на конница и стрелци.” И по-нататък: “Атиняните се нахвърлиха на врага в плътни редици в ръкопашен бой и се биха мъжествено. Нали те първи от всички елини, доколкото ми е известно, се хвърлиха срещу врага, тичайки и не се уплашиха… В битката при Маратон паднаха около 6400 варвари, атиняните загубиха 192 души.”
Така за първи път от няколко хиляди години пехотата одържала победа над конниците.
Гръцките пехотинци били наричани хоплити. Облечени в ризници, с шлем и щит те били, така да се каже, „тежката пехота”. Те имали по два къси меча, но главното им оръжие били копията с различна дължина.
Хоплитите вървели в плътен строй, рамо до рамо, разтеглени по целия фронт с дължина почти километър, понякога дори до два. Зад първата редица вървяла втора, след нея – трета и така до седем (понякога до десет- дванадесет). Всеки воин носел копие. Копията на воините от първата редица били триметрови. Тези от втората редица носели още по-дълги копия и така нататък. Воините от последната редица имали копия, по-дълги от осем метра. Този строй се наричал фаланга. Когато противникът наближавал, всички воини – от първата до последната редица – изнасяли копията си напред и цялата фаланга настръхвала като огромен таралеж.
Добрата школовка, физическата подготовка ( а тя била необходима, освен всичко друго, още и затова, че цялото въоръжение тежало почти 30 кг), мъжеството, а може би и клетвата, която воините полагали: „ не изоставяй другаря, с когото ще вървиш редом в битката”, помогнали на гръцката пехота не само да устои на персийската конница, но и да я разгроми.
За много от съвременните хора „маратон „ е дума, която означава само спортно тичане на дълго разстояние. И малцина се замислят, че освен това тази дума означава и една повратна точка във военната история, момента, когато няколко хилядолетното господство на колесниците и конниците било заменено от пехотата. Това се случило на 13 септември 490 година пр. Хр.
Що се отнася до маратонското бягане, то е пряко свързано с битката: тя се състояла на 42 километра от Атина. Според легендата гръцки воин-вестител бил изпратен да съобщи в Атина радостната новина. Той тичал през целия път без да спира и когато стигнал до града, само успял да извика „Ние победихме” и паднал мъртъв.
В програмата на първите, подновени през 1896 година Олимпийски игри, било включено бягането на дълги разстояния с дистанция 42 километра и 195 метра (смята се, че това било разстоянието, което пробягал куриерът-воин). Оттогава наричат това бягане маратон.
И все пак победата на гърците при Маратон все още не означавала, че за да водят успешни битки, те не се нуждаели от конница. При цялата си на пръв поглед неуязвимост фалангата все пак имала своите слаби места. Това били фланговете, откъдето неприятелят можел да я заобиколи и да проникне в тила на войската. В този случай фалангата се оказвала напълно беззащитна. Ето защо Александър Македонски започнал да използва лека кавалерия за охрана и защита на фланговете.
Римляните усъвършенствали фалангата на гърците, създали собствен вид тежка войска, която нарекли „легион”. Това още повече засилило славата на пехотинците. Само че не за дълго (разбира се, относително не за дълго).
През І век пр. Хр. римляните изпратили 40 хилядна армия да покори партянското царство – страна, основана на мястото на бившата Персийска империя.
И както някога персите се надявали на лека победа и не взели на сериозно гръцката войска, така и римляните, които познавали силата и непобедимостта на своите легиони, не очаквали някакви по-сериозни трудности.
Но партяните били готови да се съпротивляват. Те вече имали конница, само че не лека, както някога персите, която не можела да направи нищо срещу оковалите се в железни ризници плътни фаланги. Конницата на партяните била тежка. Защитените с брони конници били въоръжени с дълги пики и мечове. Конете им също били облечени в броня и римляните претърпяли съкрушително поражение.
От тогава кавалерията отново започнала да набира сила. А към ІV век сл. Хр. тежката кавалерия вече напълно възтържествувала над пехотата.
Автор: Юрий Дмитриев
Превод от руски за “В света на конете” – Дора Давидова
