Движения от обездката: Средство към един завършек, езда,
„Поради голямото разнообразие от структура на тялото при конете, науката може да предаде на практикуващия конен спорт само най-общи принципи, към които той да се придържа. По-нататък се описват индивидуалните движения и упражнения, как трябва да бъдат изпълнени съвършено и какъв ефект имат върху ходовете на коня. Отговорност на ездача е, предвид индивидуалните особености на неговия кон, да направи подходящите избори измежду тях. Добросъвестното съблюдаване на определени главни принципи, както и нарастващият опит, ще бъдат или ще станат надеждни съветници за него в този процес.” Гюстав Щайнбрехт (Das Gymnasium des Pferdes, 1935).
Като продължение на някои от мислите в статията от миналия месец, в настоящото издание искам да се насоча кьм гимнастическите страни на обездката, тъй като те са от сьществено значение и въпреки това изглежда не са част от разпространените познания.
Както съм споменавал преди, доброто трениране по обездка трябва винаги да развива естествените ходове на коня, да подобрява тяхното качество, чистота и да допринася за здравето и доброто сьстояние на коня. В противен случай тя трябва да се счита за неправилна, без значение колко напреднали са движенията, които конят може да изпълнява. Тренировъчната програма следователно трябва да бъде подходящо съставена, взимайки предвид конформацията на коня, ходовете, темперамента му, предшестващото обучение, силните страни и слабостите му.
Движенията и упражненията, които правим в ездата, никога не трябва да бъдат разглеждани като край сами по себе си, но те са средства водещи към края. Всички те имат определени ефекти върху ходовете на коня и могат да бъдат използвани за подобряване гъвкавостта на коня, изправянето, балансирането, свързването и укрепването му. Отговорност на ездача е да разбере откъде произлиза определен проблем, т.е. коя мускулна група е твърде стегната, твърде слаба или прекалено отпусната и несвързана, за да може коня да изпълни онова, което ездачът иска от него; и след това да намери упражнения, които да изкоренят причината за проблема, вместо да губи ценно време върху незначителни симптоми на повърхностно ниво, или върху безсмисленото повтаряне на погрешно движение. Ото фон Монтетон (1877) изразява това накратко: “Занаята казва, че конят трябва да научи това и онова. Следователно, трябва да го упражнявам. Изкуството казва: Кое е главното препятствие, което пречи на коня да изпълни това или онова? Ето това е първото нещо, което той трябва да преодолее. Веднага щом спънката бъде преодоляна, конят ще може да изпълни движението.”
Ако някой се отнася към дадено движение като завършек само по себе си, и учи конят без нужната подготовка и без никакъв анализ на неговия ефект върху стойката на коня и ходовете под седлото, тогава движението става просто един цирков номер, без никаква стойност за физическото и психическо развитие на коня. Старите немски и австрийски ездачи презрително са наричали това „Pudeldressur” („обездка на пудел”) или „глупав кучешки трик”, така да се каже.
Освен това има определена основна последователност, в която упражненията трябва да бъдат въвеждани при коня, тъй като всички те се изграждат едно върху друго и всяко движение служи като подготовка за следващите. Те не са като компютърни програми, които могат да бъдат инсталирани по всяко време и в каквато и да е произволна последователност. Обучението винаги трябва да започва с учене на коня да се придържа към правилните схеми в манежа и в постоянно темпо, с постоянна дължина на крачката и енергийно ниво, както и с правилно подравняване на неговите хълбоци и рамене спрямо линията на движение. Този принцип първо се въвежда при млад кон на корда, много преди той да носи седло или ездач. Това е основата, върху която се изграждат баланса, изправеността, лекия, постоянен и равномерен контакт, импулса и събраността. Ако конят не може да остава по окръжност в равномерно темпо без допълнителната тежест на ездача, той може само да стане по-зле, ако добавите и тежестта на ездач отгоре.
По време на този етап вече (даже в по-голяма степен под седло), конят трябва да се научи също да позволява гръбнака му да става част от линията на движение, т.е. по извитите линии гръбнака му трябва да формира участък от дъга. Това се нарича “огъване при движение” и се счита за един от най-важните основни блокове на правилната, гимнастическа обездка.
Схемите на манежа, които се използват, за да се въведе концепцията за огъване в движение на коня, са ъгли, кръгове (с различни размери), осморки и серпентини. Конят също трябва да се научи да прави преходи от права към извита линия и обратно, от голям кръг към по-малък (и обратно), от огъване и завиване наляво към огъване и завиване надясно (и обратно) – без да променя темпото, ширината на крачката, енергийното ниво, и без да губи гъвкавост.
Под седло това трябва да се усеща от ездача като че вътрешния заден крак на коня отстъпва малко на вътрешния шенкел, когато конят се язди по извити линии. Гръдният кош трябва да се усеща като че отстъпва на вътрешното бедро на ездача. Вътрешното рамо на коня трябва да се усеща сякаш отстъпва на вътрешното коляно на ездача, а задтилъка и челюстта трябва да отстъпят на вътрешния повод. В същото време, външната страна на коня трябва да стане конвексна (изпъкнала) и да се разтегне към външния крак на ездача и външния повод. Едно странично огъване, без едновременно разтягане на мускулите по външната страна на коня, е непродуктивно.
Де Клам също признава огъването при движение като един от фундаменталните принципи в обездката и обобщава прогресията на обучение много стегнато, в своята блестяща книга „La science et l’art de l’еquitation” (1777):
„Аз следвах Природата с внимание, оставяйки уроците да идват един след друг според това което Тя ми казва, и всеки урок да служи като подготовка за следващия. По този начин конят напредва всеки ден, без да се изморява. Аз следвам същия метод до степента, при която обучението става по-напреднало и по-трудно. Защото упражнението по огъване е принципът, който лежи в основата на всички останали. Когато конят го прави добре, той може успешно да продължи към следващите. По този начин човек го води постепенно към всички онези движения, чиято цел са да движи вътрешното рамо през външното: главната цел на трети клас движения. Ние също сме работили преимуществено това рамо, във всички позиции, които конят може да приеме”.
„Тези движения имат голямо сходство, доколкото са засегнати помощите и движенията на коня. Когато той може да ги изпълнява добре и на двете страни, той е добил голяма гъвкавост и човек е станал майстор на вътрешните крака на коня.”
„…но човек все пак трябва да накара външните крака да минават пред вътрешните, което е по-трудно: трябва да сме почнали с най-простите упражнения, понеже движенията, които описахме току-що, служат като основа за онези, които сега ще разкрием. Тъй като първият елемент ни доведе до работата, която току-що обсъдихме, аз си създадох правило да следвам в тази книга реда, който Природата налага върху всеки, който иска да поеме обучението към най-високо съвършенство, като следва насоките, които Тя му дава. Това е, следователно, което трябва да прави ездачът – да не предприема леко никое движение, преди да са налице предшестващите придобити есенциални предпоставки, които да го улеснят.”
В тези абзаци Дюпати има предвид трите главни етапа на огъването при движение, които Испанската ездова школа във Виена все още следва и до днес, защото те образуват логична прогресия. Същата прогресия е отразена и в различните нива на състезателните тестове.
Първият етап се състои от огъване и завиване по единична следа, както споменахме по-горе (тренировъчно и първо ниво).
Вторият етап се състои от огъване и искане вътрешните крака да стъпват пред външните (второ ниво). Упражнението – прототип на това второ ниво, е рамото-вътре, както и обратно рамо-вътре. То може да бъде подготвено чрез отстъпване на шенкела, обръщане около предницата в движение и пристъпвания настрани.
Третият етап се състои от огъване и искане външните крака да се кръстосват през вътрешните. Движенията за това ниво са крупа-вътре, ранвер и полупристъпване (второ ниво и нагоре).
Преходите от единична следа към латерално движение и обратно, както и преходите между всички възможни латерални движения, трябва да бъдат упражнявани докато единия елемент започне да се прелива гладко в следващия, без загуба на баланс, плавност, гъвкавост, темпо/ритъм, ширина на крачката, импулс и т.н.
Упражненията за огъване и завиване по единична следа огъвкавяват коремните мускули на коня, както и вътрешния му хълбок, особено ако се яздят с намек за увеличаване на кръга от вътрешния шенкел. По кръгове и в ъглите по единична следа вътрешният крак на коня повече носи, докато външният му крак повече изтиква.
Рамото–вътре и обратно рамо-вътре огъвкавяват коремните мускули и вътрешния хълбок, и освобождават вътрешното рамо на коня. Тук вътрешният заден крак е по-изтласкващия, а външният заден е по-носещия крак.
Крупа-вътре, ранвер и полупристъпване огъвкавяват коремните мускули и външния хълбок, и освобождават външното рамо на коня. При тези движения вътрешният заден крак е повече носещ, докато външният заден повече изтласква.
За да може да се поддържа чистотата на ходовете и да се развиват носещите и тласкащите сили на двата задни крака еднакво, е полезно да се яздят упражнения, които изискват заден крак, който естествено е повече носещ, да изтиква повече; както и упражнения, при които заден крак, който по природа е по-изтласкващ, да носи повече.
Например, полезно е да се удължава крачката по кръга, когато вътрешния заден крак е на земята, така че той трябва да изтласква повече. Външният заден крак може да бъде накаран да се сгъне и да носи повече чрез прилагане на полуспиране и/или низходящи преходи, когато е на земята и поддържа комбинираната маса на кон и ездач.
Друг начин за редуване между носене и тикане е да се язди поредица от рамо-вътре и ранвер, рамо-вътре и крупа вътре, обратно рамо-вътре и крупа вътре или обратно рамо-вътре и ранвер, при които първо единия заден крак трябва да се кръстосва през другия, а после обратно. Когато конят може да прави простото редуване между две упражнения, човек може да язди поредица от всичките четири. Например една поредица от крупа-вътре, рамо-вътре, ранвер, обратно-рамо-вътре и т.н. може да бъде използвано за огъвкавяване на двата хълбока, както и на мускулите на корема, което ще доведе до по-голямо ангажиране на задните крака и повишено люлеене на гърба.
След като задните крака са били ангажирани под масата на тялото чрез латерална работа, и след като тазобедрената и скакателната стави са били огъвкавени между тежестта на ездача и земята, те могат да бъдат облекчени отново чрез удължаване на крачката, което отваря тазобедрената и скакателната стави, и сгъва задноколенните стави. Конят би трябвало да посрещне удължаването като облекчение и да е доволен да върви напред.
За да обобщим основните мисли на тази статия, всеки ездач трябва да си създаде навика да наблюдава коня си внимателно при всяка езда, да диагностицира откъде произлизат проблемите и да търси гимнастически решения чрез избор на упражнения и движения, които изкореняват причината за проблема. По този начин конете могат да бъдат научени да живеят в техния пълен атлетичен потенциал разумно количество време, докато се наслаждават на пътуването и остават здрави.
Автор: Томас Ритер
Превод: Д. Христова
Източник: www.classicaldressage.com
