Текст: Робърт Дрейпър
Източник: www.nationalgeographic.bg
Каубоите на 21 век
Американските каубои не са изчезнали в мъглите на легендите. От три века те стоят на едно и също място и не се канят да мърдат: в животновъдните райони на Запада и Югозапада на САЩ и в сърцето на националната идентичност.
Тъй като отглеждането на добитък все повече се превръща в голям бизнес, съществената роля на каубоя все повече е обект на безпристрастния анализ на счетоводителя. В този смисъл американската животновъдна индустрия, на стойност 71 млрд. долара годишно, е изправена през предизвикателства – промени в климата, прищявки на международния пазар, разрастване на градовете, нови болести от чужбина. Неизбежно беше някои животновъди да потърсят по-разнообразни източници на приходи, като дадат земите си под аренда на ловци или започнат да предлагат селски туризъм. Компютризацията – присъстваща в маркерите на ушите и електронното каталогизиране на животните, наред с останалото – все повече се превръща в радушно приет, макар и странен помагач в животновъдните ферми.
Но дори и високите технологии да са неудържима сила, едно препятствие остава непоклатимо: добитъкът се прехранва най-вече с трева. Кравите имат нужда да бъдат заведени там, където има трева в изобилие. За тази цел е нужен ни повече, ни по-малко: човек на кон, снабден с ласо и може би едно-две добри овчарски кучета – и всичко това на място далеч от градския шум.
Доказателство за издръжливостта на каубоя е фактът, че е оцелял след непрекъснатото му превъзнасяне от страна на Холивуд като емблема на суровата мъжественост. Но това идеализиране пренебрегва някои подробности: отрицателните температури през февруарските утрини; изгарящата жега на августовските следобеди, пукнатите ребра след хвърляне от уплашен кон; пръстите, премазани от въжето, с което е вързан нервният кастриран бик; олигавената до лакът ръка, след като си напъхал обратно във вагината смъкналата се матка на някоя крава. Както и безкрайните дни и седмици, в които гледаш как хиляда космати създания преживят тревица, докато стомахът ти се свива от глад. И то за надница до около 4 долара на час. Тези условия сами гарантират подбора на работници. Единствено хората, които съзнателно търсят подобна мизерия, могат да я понесат.
“0h,yeah, беше забавно” – казва 18-годишният Тайръл Тъкьр, докато си спомня за зимата, която прекарал с 20-годишния си брат Ьлейн на бивак северно от Флагстаф, където се грижели за 2300 глави добитък. Всеки ден от декември до април обикаля-ли 4500 хектара земя, като имали за компания единствено себе си, конете и добитъка. Вятърът не стихвал и нотщем температурите падали до -26 градуса. Това нямало значение. „Трябваше да ловя с ласото поне по едно теле на ден – казва Тайръл. Сам се оправяш. Правнш каквото трябва и никой не ти виси на главата. Пак бих отишъл.
Тайръл Тъкър не знаел почти нищо за разликите между каубойските традиции, докато брат му Блейн не се прибрал след едно лято в ранчо край Прайър, Монтана. Тамошните бакару използвали украсени със сребро гети, юзди от усукани конски косми и дълги ласа от необработена кожа. Сега вече същото правят и братята Тъкър. В свободното си време Тайръл работи със сребро и прави катарами, юзди и шпори. Тайръл и Блейн Тъкър поглъщат всяка трошица на каубойската култура.
Не всички каубои са такива по рождение. „Някои се влюбват в това – казва Пат Крисуел, който е син на жокей на състезателни коне. – Имах държавна работа като охрана. Парите бяха много добри, но не ми харесваше в града, а и прекарвах в баровете повече време от необходимото. Затова се преместих в ранчото „Пичфорк” в Гътри, Тексас – от 20 долара на час на 750 долара месечно. Момчетата, които останаха, решиха, че съм се побъркал. Казах им: „Има едно дребно нещо, дето му викат удовлетворение от работата.”
Каубойската култура е една от най-егалитарните. Покрай стадата ще срещнете типични мъже от Запада, но също и афроамериканци, мексиканци, канадци и дори менонити, да не говорим за имигрантите от Германия, Бразилия, Австралия и дори Индия. Повечето, които откликват на зова, са млади необвързани мъже, обзети от копнеж за приключения на открито. Но, разбира се, има и cowgirls като Джоди Майнър, жена проницателен поглед и страховито ръкостискане, израснала в едно ранчо край Дел, Монтана, в грижи за новородени телета, ремонти на резервоари за вода и сковаване на огради. Между семестрите в колежа в Боузман се хващала на работа да изражда телета и да дамгосва юници, като спяла в общи бараки, пълни с хъркащи мъже. Сега двамата със съпруга и Уес управляват заедно ранчото Сноулайн.
Каубоите винаги са били номади – вечно в търсене на оптималната комбинация от приятен терен, независимост и възможност да не слизат от седлото.
Текст: Робърт Дрейпър
Източник: www.nationalgeographic.bg
