Преодоляване
Изказване на Лиз Артел на Конференцията на Международната Асоциация по Терапевтична езда и хиппотерапия през 1975 г.
Лиз Артел е родена през 1921 год. и се е занимавала с обездка. След заболяване от полиомиелит била частично парализирана. Въпреки това тя успява да се завърне към любимия си спорт. Международна известност й донася участието и класирането й на 2-ро място на Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г.
“… След като се разболях от полиомиелит и станах трудно подвижна, аз не очаквах нищо добро от бъдещия си живот. Такова е усещането на жертвите от полиомиелита, но в същото време не е самата истина, защото съществува такова прекрасно нещо като конната езда за хора с увреждания – тя дава нови крила, пробужда духа. Сега ще ви разкажа за моя жизнен опит, свързан с конете и конната езда.
Ще започна с едно важно събитие имащо дълга предистория – Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г., където завоювах своя първи сребърен медал в дисциплината обездка. Вестниците заговориха за това по три причини: първо – завоювания сребърен медал, второ – за първи път участват жени наравно с мъжете и трето – аз бях инвалид. Започнах да получавам писма от цял свят от мои приятели по съдба. Едни ми пишеха, че отново са придобили смелост, други ме молеха за съвет. Приятно е да постигнеш такъв успех и да се занимаваш със спорт, но това е нищо в сравнение с радостта, която изпитваш, когато успееш да постигнеш някаква, дори и малка победа над полиомиелита и неговите последствия. Когато работиш над целите си и когато ги постигнеш, колкото и скромни да са те, си поставяш нови цели – и това ти носи огромно удоволствие. Дори незначителното подобрение е знак за пълното или частично оздравяване. Така че трябва да събереш всичките свои сили и да направиш малка крачка напред, а когато тя е направена, да се опиташ да направиш следващата.
Аз се разболях от полиомиелит през 1940 г., когато в Дания се разрази епидемия. Излизайки от болницата аз мечтаех само за едно – да се оправя. Изминах дълъг и не лек път. Когато за първи път станах от леглото, аз дори трудно можех да пълзя. Не можех в началото да пропълзя и два метра, но постепенно разстоянието се увеличаваше. Моята голяма дъщеря, която тогава беше на 2 години и 6 месеца пълзеше с мен. И на двете ни беше приятно това. Това може да ви се стори странно, но аз зная, че дори и при най-тежките обстоятелства може да се намери нещо забавно, трябва да се намира повод за усмивка. Усмивката от време на време и постоянният оптимизъм ми дадоха сили да преодолея този период. Приготвиха ми всякакви приспособления – проходилки, торбички с пясък и др., както и два съединени велосипеда, за да мога да излизам на въздух отчасти с “моите собствени усилия”. Привързваха краката ми към педалите, за да могат да се движат, когато помощникът ми управляваше предното колело. Постепенно придобивах способност да придвижвам сама педалите, но с много усилия.
Освен надеждата да се оправя, имах и силно желание да се кача отново на кон. Веднъж ме заведоха до конюшнята да видя любимия си кон. Всички мислеха, че съм луда, но аз настоявах да се кача на него. Успях да направя една обиколка на ходом. Това не можеше да се нарече езда, просто ме носеше коня, но аз отново седях отгоре. Това беше невероятно и прекрасно, аз бях изпълнена с радост. Усещах, че едната цел вече е достигната и ме чака следващата. Аз така се изморих, всичко така ме болеше, че минаха 2 седмици, докато се реша да направя нов опит. След това минаха месеци и години, аз се опитвах да усъвършенствам моите движения. Изпълнявах предписанията на лекаря, но освен това яздех толкова често, колкото можех. Аз съм уверена, че ездата помага много на хората с полиомиелит, както и за много други заболявания. Ездата кара да работят много различни мускули, ездачът ги използва несъзнателно или се опитва да ги използва – и това е много важно. Конят не е машина, не е гимнастически уред. Благодарение на неговите ритмични движения, които се променят по различни параметри, възникват всевъзможни ситуации, които карат ездача, несъзнателно да използва различни мускулни групи. Много хора, с които съм обсъждала този въпрос, споделят моето мнение. Разбира се тук има и риск, но рискът съпътства всяка стъпка от нашия живот, когато е необходимо човешко усилие, когато е необходимо да се вземе инициативата в свои ръце.
Мен ме лекуваха много добре, след 2 операции на коленните стави се подобрих значително. След години можех да ходя опирайки се на два бастуна. След много години разбрах, че докторът смятал, ако ми потръгне, че ще мога да се подобря до ходене с два бастуна, но мислел, разбира се, че никога няма да мога да яздя отново.
Аз споменавам това, не защото искам да изкарам доктора лош специалист и не, за да покажа своето старание. Аз искам само да вдъхновя другите хора с увреждания, че постоянния стремеж напред е винаги оправдан.
След моята победа на Олимпийските игри ме каниха на различни места в Европа, Америка и Канада да демонстрирам ездово майсторство. Но най-голяма радост получавам сега, защото аз давам пример като човек с увреждане и това ми дава голяма перспектива. Аз си спомням тези дни, когато терапевтичната езда прохождаше. Тогава се запознах с един млад лекар чужденец, също болен от полиомиелит. Ние много разговаряхме за ездата при инвалиди. Аз го посъветвах да опита и да другия ден той дойде при конюшните, но дълго не можех да го накарам да се качи на коня. Той беше изплашен и не скриваше това. “С какво ме изкушава съдбата. Не ми стигат проблемите…” – ето какво примерно каза той, но накрая се реши. Той възседна коня за първи път в живота си, но не и за последен. Беше във възторг от ездата и чух, че продължил да се занимава с тази форма на лечение в неговата страна. Примерът на този млад лекар вдъхновил други, а той самият бил окрилен от предоставената му възможност. Няма да ви обременявам с други примери, само искам да ви кажа, че вярвам в терапевтичната езда, не само защото тя лекува, но и защото оръдието на лечение е живо същество. Конят дава на инвалида възможността да преживее удовлетворението и радостта, които получава всеки ездач.
Инвалидът това е човек, нормален като другите, но неговите възможности са ограничени, поради едни или други нарушения.
Аз срещнах много прекрасни хора, които не позволиха подобни трудности да нарушат хода на живота им, които не позволиха неприятностите, тревогите и преживяванията да ги сломят. Искам правилно да бъда разбрана. Много от така наречените нормални хора могат да се поучат от този, който носи най-тежките проблеми, свързани с инвалидността му и въпреки това е способен да се усмихва. Аз мога да кажа това, защото моите собствени проблеми, голяма част, от които останали в миналото, са една нищожна част в сравнение с проблемите на много други хора. И накрая аз съм щастлива, защото примерът на моя живот е пример за много други хора за преодоляване на проблемите им. Благодарна съм на провидението, че ми стигнаха енергията и оптимизма в борбата за физическото възстановяване на моето тяло, защото човек трябва да се бори, без да се подчинява на обстоятелствата. Всички тези мисли се пораждат у мен рано сутрин, когато под Божието небе яздя своя кон.
…Ездата превърща мен и моя кон в едно същество, изпълвам се с радостна благодарност към живота, към обикновените неща и чувство, че постоянните усилия и търпение все някога се възнаграждават…”
Автор: Лиз Артел
Превод: Н. Генчева
