Kога е възникнало подковаването на конете?
Има много спекулации по въпроса кога и къде се появява практиката на подковаване на конете.
Доказаната доместикация на коня датира от 4 000 пр. Хр. В Библията Тувал Каин е споменат като първия ковач, около 3 500 пр. Хр. Следователно подковаването може да се е появило през 3 500 пр. Хр. Изглежда логично, но не и вярно.
Източник – https://horses-bg.net
Древна Гърция
Аристотел още 4в пр. Хр. споменава, че камилите, използвани в походи, носели “кожени обувки” или “сандали”. Пак през 4 в. пр. Хр. Ксенофонт в Анабазис разказва, че когато войниците минавали през сняг нахлузвали “торбички” на краката на конете и мулетата, за да не потъват.
Рим
В литературата от 19 в. често се среща информация за подкови от Римско време.
От Катул научаваме, че по негово време се използвали подкови, които не били закрепени стабилно и животните ги губели като минавали през блата и тресавища.
Според Светоний мулетата на Нерон били подковани със сребърни подкови, а на жена му Попеа – със златни.
Няма обаче доказателство нито в изворите, нито в археолгическите находки, че подковите са били с клинове. Били са прикрепяни с ремъци към копитата и следователно са били нестабилни и нетрайни.
Средновековие
J. P. Mgnin (1865), Fleming (1869), както и някои френски изследователи, считат че подковаването e възникнало някъде около 6-5 в пр. Хр. – периодът на разцвет на Друидизма. Друидите познавали структурата на конските крака от множеството жертвоприношения, които правели, също така познавали употребата на металите, естествено били набедени за родоначалници на подковаването. Разбира се, друидите били способни да подковават конете си, но няма категорично доказателство, че са го правили.
Липсата на артефакти не е учудваща. Желязото – рядко и достатъчно ценно – било използвано от келтите за изработка на монети, освен това само жреците се занимавали с металургия. До 20 в. желязото не е било изхвърляно, а периодично преработвано. При тази повторна употреба, изглежда необичайно да съществуват каквито и да били останки от антични подкови (освен преработени в други предмети).
Археолозите от 19 в. открили много малко подкови, които според тях се датират около 1-2 в пр. Хр.
Fleming (1869) базира датирането единствено на дълбочината, на която са намерени подковите- в колкото по-дълбок пласт се намират, толкова по-стари са те.
Част от находките изглеждат подозрително нови. Други подкови изглеждат подозрително “изветрели”.
В гробове на владетели често се срещат коне, пари, накити и други ценности, и са идеалните места за находки на стари подкови, но както Bracy Clark (1831) отбелзязва в гробове от ранното Средновековие подкови няма (въпреки че съдържат кости на коне и железни транзели).
Все пак се допуска възможността в ранното Средновековие конете да са били подковавани .
Приказката за Wayland Smith, невидимият ковач който подменя загубените подкови на конете е от V в. Имало поверие в района на Риджуей, според което, ако пътник загуби подковата на коня си, трябва да остави коня, заедно с дребна сребърна монета да пренощува в някоя ковачница . На сутринта ще намери коня подкован, а монетата – изчезнала.
Около 556 г. за първи път се използва длъжността Mariskalk (маршал, както са наричани налбантите оттогава насам). През Средновековието маршалът е бил с ранг непосредствено след краля. St. Eloy, светецът патрон на ковачите и налбантите, живял по това време (588-660). От същото време в Корана (610 сл. Хр.) се споменава за “военни коне… които произвеждат огън, чаткайки с копитата си върху камъните…” Определено звучи като описание на подкови.
През 8 в. вероятността да е изобретено подковаването нараства значително. Оръжейните майстори са изработвали военна екипировка не само за нападение, но и за отбрана – от стенобойни машини до фини ризници. Има народни приказки за Charlemagne, който счупил подкова на две с голи ръце. Около 790 г. се развила Каталунската ковашка школа. Въпреки тези очевидни доказателства, едва през 910 намираме първото писмено свидетелство за железни подкови (Leo VI 910) – “железа с формата на полумесец и клинове към тях” описвайки екипировката на кавалерията (Clark 1831).
Кръстоносни походи
В крайна сметка, едва по времето на Кръстоносните походи подковаването е широко разпространено из цяла Европа. Guibert de Nogent, разказвайки за Кръстоносните походи пише: “бедняците подковавали воловете си сякаш са коне”. Желязото вече било поевтиняло и се намирало в по-големи наличности.
Дългите преходи и тежката екипировка на рицарите биха били пагубни за един неподкован кон. Армията била следвана от налбанти, които се грижели за доброто състояние на копитата, защото подковите не само запазвали копитата на конете на кръстоносците, но също така респектирали противниковата армия. При липсата на пари, подковите са се използвали също и като средство за разплащане!
България
“Появата на подковата в средновековна България определено трябва да се свърже с общоевропейската техническа традиция. Нейното разпространение у нас е било улеснено както от масовото използване на коня в стопанския живот и войската, така и от наличието на добре развито ковашко производство. Това мнение намира подкрепа и от откритите по време на археологически разкопки конски подкови. Дискусионен обаче остава въпросът за тяхното използване при различните видове коне. Някои изследователи са на мнение, че подковаването е било необходимо и желателно само при товарните коне. Оспорвайки военното предназначение на подковите, някои от тях допускат спорадичното им използване само при тежко въоръжената конница.
Откритите в Плиска, Мадара и Велики Преслав конски подкови могат да се групират в две групи. Към първата група се отнасят подковите с формата на полуокръжност, с четири или шест отвора по периферията за железните клинци. За всички подкови от тази група е характерна гладката работна повърхност и отсъствието на зацепно езиче, характерно за по-късните подкови. Размерите им са различни и са зависели преди всичко от големината на конското копито. Подковите с тази форма са масово срещани у нас във всички средновековни селища. Втората група е представена от подкови с плочкообразна форма, които се подразделят на две подгрупи: подкови с цяла плочка и с отвор по средата. В сравнение с първата група те са по-рядко срещани. Този вид подкови, известен в литературата под името “ориенталски подкови”, са били широко разпространени в Мала Азия през седмото столетие.
Към находките с това предназначение трябва да отнесем и ледоходните шипове, от които до нас е достигнал един-единствен екземпляр. Представлява скоба с П-образна форма с остър шип по средата. Всъщност това е формата на ледоходния шип в неизползвано състояние. При закрепването и към подковата двете странични части на тялото са влизали в предната част на подковата, след което се закривявали. Така подкованият кон по-лесно и безопасно се придвижвал по заледените пътища. На този етап на проучване трудно бихме казали дали този начин на подковаване на конете при зимни условия е бил задължителна практика в българската конница, или това сезонно приспособление, характерно за северните народи, е попаднало случайно в Плиска по време на късните номадски нашествия в Североизточна България през ХІ – ХІІ век.” (Ст. Витлянов 1996: 68-70)
Източник – https://horses-bg.net
Изводът, който се налага е, че най-вероятно оръжейните майстори са достигнали до подковаването по едно и също време, някъде през Средновековието, на различни места.
Материалът е подготвен специално за сайта “В света на конете”
