Парфорсния лов се отличава с факта, че се осъществява на кон, а основната плячка може да е лисица, заек, елен и множество други видове дивеч и най-вече онези, за които са нужни гончета. Терминът „парфорсен лов” произлиза от френското наречие „parforece”, което в буквален превод от български означава „чрез сила”. Друга много любопитна черта на Парфорсния лов е, че продължава до момента на цялостно изтощаване на плячката от преследването.
Парфорсният лов се заражда през първите години на Средновековието, като с него са се занимавали древни народи и племена като франки и гали. Разцветът на този лов е увенчан във Франция. Това става по времето на Луи XIV, т.е. в интервала между средата на XVII и началото на XVIII век. В лова са се включвали и мъже, и жени, като за самата му организация са били събирани допълните ловци под наем, специален антураж от прислужници и коне.
Междувременно, духовниците са имали право на парфорсен лов също, поради което голяма част от игумени и игуменки, както и епископи също са имали своя собствена група коне за него. Друг интересен факт е, че парфорсният лов е бил придружаван от ловна музика, характерна за лова изобщо.
По-късно, през първите години на XIX век Англия се превърнала в страната, която да предостави на парфорсния лов легална законова основа. Именно на острова ловът е започнал да се приравнява със спорта. Самият улов на дивеч се превръща в предлог за ловуването, а различните препятствия – предимно свързани с прескачане на трудности по пътя – били главната задача на ловците плюс тази да измислят най-оптималния маршрут но не във вече познат, а в по-неизвестен район. За да се осъществи парфорсния лов предварително бил отглеждан дивеч – дива коза, елен, лисица и други – по парковете. Животните се пускат часове начало преди старта, с което се намалявало и необходимото време за тяхното локализиране. Нещо повече – веднага след улова, животните били отнемани, за да се използват за следващия парфорсен лов.
Основната роля в парфорсния лов е отредена на коня.
Необходимият участък за парфорсния лов трябвало да позволи на животните да се движат около 10-30 км. Най-ефективното време за лова пък са петте есенни и зимни месеци, като за начало се смятал ноември, когато пшеничената реколта е прибрана и не може да бъде засегната. Самият парфорсен лов продължават цели 6 поредни дни.
Специално за конните надбягвания по неравните местности били изкуствено създадени нови породи коне от типа на хънтър и гунтер. Първият е бил кръстоска от чистокръвни коне и се впрягал от тежка кобила. Така, двойката родител била основавана именно на база тяхната сила и способност да преминава през препятствия. Хънтърът препускал по цели дни по всякакви терени, за да се обучи да скача, движи бързо, преминава успешно през препятствия като каменни огради с височина от над 1 метър, характерни за полята, както и канавки (широки до 3 метра), плетове, масивни виещи се растения и други. Точно парфорсният лов станал основната причина английската кавалерийска армия да има толкова добри коне.
Основната задача на гончетата е да намерят плячката, проследявайки я по миризмата й, както и да лаят и да настигнат опитващото се да избяга животно. Тези кучета се славят като много силни, упорити, гъвкави, бързи и динамични по време на преследването. Самите породи, между другото, специализират в лов на определен вид животни. Така например, стегхандът гони елени, фоксхаундът – лисици – хариерът и бигълът – на заека. Никоя порода не обръща внимание на друг, различно от своята плячка, животно. А освен това гончетата обикновено ловуват в групи от по 30-40 кучета.
При Парфорсния лов винаги се язди на силни и пъргави коне, които имат за задача да стоят максимално близо до кучетата.
Гончетата имат типични гласове, като те могат да бъдат чути от доста далеч. Тонът и тембърът също са специфични, като са придружени с висока степен сила и звънливост. Наред с това, гласът на гончетата постоянно се променя – от нисък на висок, от басов на такъв с променящ се тембър и т.н. В споменатите групи, всички гласове на гончетата се сливат и се чуват като рев. Ако групата е с богат опит и добри умения, по време на преследването гласовете на гончетата пък стават част от една обща ловджийска песен с типично хармонично звучене. Правителството, клубовете и частните лица имат право да притежават по цяла група гончета. За гончетата се подбира персонал от пикери. Те поемат организацията на почти целия – 1-3ма гонача – според големината на кучешката група.
Самият вид на парфорсния лов е изключително впечатляващ. Ловците и техните придружители са винаги облечени в червен фрак по правило, както и с черна кадифена жокейска шапка, гамаши в бяло (вид панталони със стеснена кройка след коляното) и високи ботуши в лак, които да покрият коляното, плюс шпори. Освен това, те носят в ръка или камшик, или нагайка, а до себе си на седлото имат кожен калъф, където държат права медна тръба. Към сбруята има типично английско седло и юзда с мундщук. Наред с това, към краката на коня са прикрепени кожени гамаши за защита на от всички бодливи храсти по тресето.
Ето и кратко описание на лов на лисици в Англия. 2 часа предварително се определя района, в който се докарва плячката, като освен това, се затварят и запушват всички налични дупки и ями. По-късно, пристигат и ловците – със или без покана – на 2 км разстояние от мястото, на което са пуснати лисиците. Пикерът чете доклада, който трябва да бъде изслушан и от ръководителя, пристигнал с двуколка. После ръководителят вече се качва на коня и започва и същинският лов. Характерно е спускането на лисицата бавно и внимателно, а после пикерът застава начело на всички – включително и на наблюдателите, сред които винаги има присъстващи дами в черни и сини амазонки, представляващи специфични по кройката си дълги рокли за езда, както и с дамско седло и цилиндрична шапки с дълги воали.
Парфорсният лов станал основната причина английската кавалерийска армия да има едни от най-добри коне в света.
В непосредствена близост до мястото, от което са пуснати животните, има храсти или хора, от която тръгват и гончетата. Почти винаги гончетата се натъкват на лисица след около 15 минути. Прави се анализ на кучешкия лай, който е и първата реакция за близостта на жертвата. От него всички останали кучета също се отправят към нея. В момента, в който гончетата изкарат лисицата от гората, излизат и ловците. До този момент яздят около гората, но след това, заедно с пикера и кучетата, всички се отправят към дивеча. Точно тогава стартират и големите препятствия като огради, плетове, канавки, каменни стени и ровове. Местните най-често се затварят у дома си, но през прозорците с удоволствие наблюдават акробатичните скокове на ловците, които скокове между другото често предизвикват и сериозни травми.
В някои случаи лисицата успява да се скрие, като мине през ограда. Така, самото препускане се прекъсва, а кучетата губят следата към плячката. Намесват се ловците, които удрят по храстите и преценя реакциите на кучетата. Лисицата често хитрува и променя постоянно маршрута си, но точно тогава, най-често се натъква на засада от всичките си преследвачи. В такива моменти гончетата я разкъсват на части. Всъщност, този момент, е и основната причина всички да препускат толкова лудо по време на лова, а героят е онзи, който успее пръв да види разкъсаната лисица и я вземат за себе си, а после забожда на жокейската си шапка сребърна кърфица. Естествено, вечерта е свързана с тържествена вечеря, на която победителят вдига тост в името на Кралицата. Всъщност, колкото повече кърфици има един мъж, толкова по-доблестен е той, а между другото, като трофей от улова, победителят получава и главата, вътрешни органи или част от задните лапи на лисицата.
В голяма част от случаите обаче, сценарият и по-различен. Лисицата успява да се скрие в дупка, с което завлича в непреодолимо тресе цялата рокада на лова. Същото може да стане и ако животното преплува някой водоем, с което моментално ще затрудни конете. В такива случаи кучетата се прибират, а стопаните им също, но далеч в по-печално настроение. Почти никога не се хващат повече от 1 лисица, а ако това се случи, то се помни и говори дълго време след това.
В Англия парфорсният лов се поделя на класове, които са класифицирани по степен на пресеченост на местността на лова, както и на типа дивеч, а и на достойнствата на конете и кучетата. Споменатото от нас описание по-горе се отнася до първокласния парфорсен лов. Обикновено, при него, всички участници са с перфектна подготовка, а конете са поне 5 поради факта, че след всеки ловен ден животното ще има нужда от почивка между 3 и 4 дена. Самата подготовка и тренировка на коня отнема поне 3-4 месеца. Обратно, ловът с по нисък клас е достъпен за всекиго и не изисква чак толкова много усилия за подготовка, а по-скоро само впрегнат кон и седло, както и по-неопитна група от гончета. В този случай дивечът е заек, а самата местност на лова – равна и с по-малко препятствия.
През XIX век парфорсният лов се превърнал в спортна дисциплина в Англия. Самата подготовка на конете и кучетата пък давала допълнителна работа на много хора – в това число и не фермерите. По-късно, по време на лов, работният процес в страната утихвал и дори парламентът се изпразвал, тъй като повечето от политическия елит на Англия бил част от парфорсния лов също. И досега парфорсният лов е силно разпространен на Острова.
По-късно, парфорсният лов в английски стил станал популярен и в други европейски държави – Франция, Австрия, Италия, Германия, Полша и така нататък. За съжаление, в Русия, тежките климатични условия не позволяват този вид лов да стане толкова популярен, но в Гатчина той е бил доста стилно ценен, като е имал малко изменение в стила – императорски. Така например, граф Алексей Игнатиев разказва в своята книга „Петдесет години в строя” колко силно са стенели всички военни, докато са участвали в принудителен парфорсен лов. От друга страна, в Русия е имало известно частно развитие на лова, като през 1912 година в Санкт Петербург бил организиран Кръжок на любителите на ездата, който включвал в програмата си и парфорсен лов в района на село Каменка, намиращо се сред горите зад Уделная. Подобна е била и практиката на Московските любители на лова, които предпочитали местността около Сокольники.
Често, когато реален жив дивеч не е бил наличен, парфорсен лов се организирал с изкуствен такъв. Първо, предварително се умъртвявал дивеч или се попарвала кожата на лисица, която се влачела пеша, за да може кучетата да надушат следата. Друга алтернатива била прокарването на изкуствена следа, която пък била влачена по утвърден маршрут в чувал или мрежа, пълна с урина от лисица. Кожата от пушени херинги също служела за изкуствена следа, но тя била привързана към дълъг шнур и влачена по храстите. Във всички тези допълнителни видове парфорсен лов основната цел е да се стигне с кон до изкуствената плячка и да се подаде вой с рог.
За самия ездови кон парфорсният лов е доста голямо изпитание, докато за ездачите той става възможност за развитие на качества като смелост, дисциплина, гъвкавост и бързо ориентиране в обстановката, съчетано с постоянно съобразяване със силите на коня.
Превод за сайта „В света на конете“: Виктория Дичева
Източник: www.horseandhound.co.uk
