Баланс по време на езда – от д-р Томас Ритер
„Тези, които следват пътя на Дзен, трябва да развият изтънчено чувство за баланс – една чувствителност към нюанса и малките степени, която се задълбочава с всяка стъпка по пътя. Човек развива това чувство за баланс чрез създаване на силен център. Самураите го наричат „чудан” – буквално „средна земя.”, Филип T. Судо („Дзен Китара”, 1998)
Равновесието или балансът, е една от най-интересните теми в ездата, защото е приложимо на толкова много различни нива. Когато чуят думата “баланс/равновесие” повечето хора си мислят най-напред за положението на центъра на тежестта спрямо основата на опора. Но това е само един от аспектите. Има и други области, в които баланса играе роля. Съществува равновесие между силите – например между тласкащи и носещи сили, между мускулите флексори и екстензори. Има също равновесие между две противоположни крайности – като твърдост и податливост, събиране и удължаване, движение и релаксация, повдигане и сгъване на задтилъка, огъване и езда по права линия, строгост и нежност, амбиция и търпение, твърде много и твърде малко, твърде рано и твърде късно, и т. н. Ако погледнем отблизо ще открием, че идеята за баланса в един по-широк смисъл обхваща всички области на ездитното изкуство.
Балансът очевидно има физическо измерение. Той има и психологично измерение също, като двете са тясно свързани. Ако конят е психически неуравновесен, той няма да се отпусне достатъчно, за да намери своето физическо равновесие. Обратно, физическата неуравновесеност може да стане причина за безпокойство и емоционален дистрес. Същият принцип важи и за ездача. Един напрегнат, страхлив, ядосан или разтревожен ездач няма да може да бъде физически балансиран в седлото. А от друга страна, усещането да е физически извън равновесие може да накара ездача да почувства, че не контролира ситуацията, което на свой ред създава безпокойство и напрегнатост. За да направим нещата още по-сложни, ние винаги трябва да ръководим чрез пример, тъй като конят има склонността да отразява като огледало своя ездач. Като общо правило, конят ще бъде толкова физически и психически уравновесен, колкото е и неговия ездач.
Чарлс де Кънфи („The ethics and passions of dressage”, 1993) пише за значението на балансирането на тялото, умът и душата, за да се породи хармония:
“Древните гърци вярвали, че тялото, умът и душата са трите съставни части на личността. Тези три страни на ездача винаги трябва да са в перфектен баланс. Култивирането на едната за сметка на другите две компоненти ще доведе до дисхармония и дисонанс. Обаче когато са еднакво развивани и обгрижвани, те ще дадат едно хармонично партньорство, което се изразява в красота.”
Човек би могъл да се разпростре по-нататък в допълнение на тази мисъл. Тъй като ездата е атлетическо усилие както за ездача, така и за коня, ездачът трябва да е физически в добра форма: без наднормено тегло, с добра издържливост, мускулен тонус и гъвкавост. И отново, ездачът трябва да води чрез пример. Не би трябвало да очакваме нашия кон да бъде физически в по-добра форма, отколкото сме ние самите. Ездата, също така, има много силна чисто теоретическа компонента. Един сериозен ездач трябва да изучава техническите и теоретичните аспекти на ездата, а също и историята и културата на ездовото изкуство. Тренирането на конете е, освен това, една непрекъсната проява на аналитичните способности на ездача. Ние трябва да наблюдаваме, анализираме, оценяваме и да си вадим заключения. С други думи, трябва да упражняваме ума си и да разсъждаваме през цялото време. Атлетичните и умствените способности трябва да бъдат уравновесявани и ръководени от определена духовна зрелост и мъдрост, за да не се експлоатира таланта на коня и добрата му воля, и за да се отнасяме справедливо към него. Всичките три области трябва да бъдат развивани, за да стане човек добър ездач.
В бойните изкуства балансът се споменава като „чудан” – средната област, центърът. Той прониква в същите три нива: тяло, ум и дух. Филип Т. Судо („Дзен китара”, 1998.) го формулира по следния начин:
„Да владееш чудан означава да познаваш чувството за абсолютен баланс/хармония – физически, умствено и духовно. От чудан нашият дух е свободен да се движи напред, назад, наляво, надясно, нагоре или надолу. В която и посока да се изместим от чудан, тя сама по себе си става чудан. Това е едно мигновено приспособяване…”
„Никога да не губиш центъра означава никога да не губиш баланс. Поддържането на съответния баланс е критично във всички нива на изпълнение…”
„Единственият начин да откриеш чудан е чрез упражняване и личен опит. Понякога това означава да пресечем някоя линия, преди да сме разбрали къде лежи, но това са рисковете на изследването…”
„Тези с усещане за чудан знаят, че разликата между баланс и непропорционалност може да е колкото един косъм… Опознай мярката на един косъм ширина – там се намира Пътят.”
Да бъде центриран позволява на ездача да се слее с коня си, да се изгуби в него, така да се каже, и да оформи хода на коня както и неговата стойка, отвътре навън. Небалансираният ездач, за разлика от това, се крепи отгоре върху коня и се опитва да му въздейства отвън навътре, което е много по-малко ефективно и изисква по-голямо физическо усилие.
Физиците имат свое собствено, научно определение за баланс. Такова има и при класическото ездитно изкуство. Двете понятия за баланса се припокриват до някаква степен, но не са еднакви. Старите Майстори приемат, че необяздения кон носи повече тежест върху предницата си отколкото върху задницата, и една от основните цели при тренирането на коня е да се прехвърли излишъка от тежест назад към задницата, докато масата на тялото бъде равномерно разпределена върху всичките четири крака (като част от обучението при Военната школа); докато при Висшата школа задницата всъщност носи по-голяма част от тежестта, отколкото предните кракa. Съвременните физици може да спорят с това традиционно схващане, тъй като конят не е монолитен неподвижен обект, но движението на цялото тяло с различна последователност на стъпките при трите основни хода на коня прави въпроса за баланса по-сложен от физична гледна точка. За щастие, като ездачи ние не трябва да можем да решаваме физични уравнения с всичките им променливи. Независимо дали традиционната ездова теория е научно защитима или не, тя описва много точно усещането, което ездачът има върху конския гръб. Върху един небалансиран кон вие се чувствате сякаш яздите надолу по наклоненост. Крупата се усеща по-високо, чувствате конят като по-голям зад вас и по-малък пред вас. Небалансираният кон винаги ще взема неправилен контакт с повода: или твърде тежък, или инвертиран (обратен), или ще минава зад повода. Имате чувството, че седите върху раменете на коня, т.е. усещането е сякаш центърът на тежестта на двамата – кон и ездач, е точно между раменните лопатки на коня. Гърбът обикновено се усеща твърд, в повечето случаи пропаднал (снижен). Върху един балансиран кон вие изпитвате чувството, че седите върху хоризонтална повърхност. Крупата е леко снижена, гърбът е еластично повдигнат, холката е повдигната и шията е разтегната в равномерна дъга. Имате чувството като че ли седите директно върху задните крака. Целият кон ви се струва пред вас, докато зад седлото сякаш не остава нищо. Поради тази причина, усещането за ездача е като че центърът на тежестта е много по-близо до задницата при балансирания кон, отколкото при небалансирания. Разликата между двата е лонгитудиналната флексия (сгъването по надлъжната ос).
Повечето хора мислят само за задтилъка, когато чуят думата сгъване. Обаче задтилъкът е само последната от дълга поредица стави, които трябва да вземат участие в огъването по надлъжната ос до степента, на която са способни да артикулират, за да създадат балансиран кон. Това започва със ставите на задните крайници.
Повечето ездачи придават особено значение на важността на скакателните стави, когато говорят за задницата. Докато скакателните стави са най-забелязващите се стави на задните крайници, защото са изложени пред погледа, те не са всъщност решаващите, тъй като не са заобиколени от големи мускулни групи. Истинските “активисти и деятели” в задницата на коня са тазобедрените и задно-коленните стави, тъй като те са обхванати от мощни мускули. Без тяхното активно участие, конят ще се движи само от бедрата надолу, което накрая ще доведе до увреждане на скакателните и глезенните стави. Тазобедрените и задно-коленните стави могат да се сгъват и разгъват с възможно най-голям обхват на движение, когато задните крака се приземяват толкова близо до центъра на тежестта, колкото е възможно. Това, също така дава на задните крайници необходимата механична сила от лостов механизъм, за да се подвие пелвиса (таза) и да се повдигне гърба.
Казано с езика на конната езда, конят сега носи повече тежест върху задните си крака. Ездачът усеща, че крупата се снижава; има разтягане в посока назад и надолу на гръбните мускули зад седлото. Има също разтягане в посока напред, на горната линия (на коня) пред седлото. Тъй като холката се повдига, а задницата и задтилъка се снижават леко, ездачът се чувства все едно че седи върху горната част на топка (въпреки че тила на коня е все още най-високата точка). Бихте могли да обобщите концепцията за надлъжното равновесие като кажете, че балансирания кон използва цялото си тяло. Всички стави, които са част от надлъжната верига, се сгъват и разгъват толкова, колкото тяхното устройство им позволява.
Междудругото, това означава и равновесие между тласкащите и носещите сили на задните крайници. Небалансираният кон, от своя страна, не използва цялото си тяло. Той не позволява всички стави да вземат участие в огъването поради непропорционалност на тези сили, обикновено в полза на тласкащите за сметка на носещите (стойката или осанката).
В допълнение към надлъжния баланс, има също и латерален (страничен) баланс, или равновесие. Това може да бъде характеризирано като равномерно разпределяне на тежестта върху страничните двойки крака (латерали). Алтернативно, можете да ги опишете като равновесие на тласкане и носене между левия заден и десния заден крак. Ако единият заден крак изтиква повече от другия, конят е латерално небалансиран. Ако конят изглежда, че се обляга върху единия повод/рамо повече отколкото върху другия, това е още един признак за липса на страничен баланс. Двете неща, разбира се, са свързани. Латералният баланс в действителност е просто синоним за правост на коня. Латералното и надлъжното равновесие са тясно свързани. Кон, който е извит или изкривен т.е. латерално небалансиран, ще бъде също повече или по-малко върху предницата си, т.е. надлъжно небалансиран. С времето може да забележите, че кон, който е дори леко изкривен, не показва оптимално сгъване по надлъжната ос. Той не е напълно „пропусклив” за помощите. Веднага щом като го коригирате (изправите), надлъжното огъване е налице.
Казано на традиционен език, един балансиран кон трябва да носи толкова тежест със задните си крака, колкото и с предните. Той също така трябва да носи толкова тежест върху лявата страна на тялото си, колкото и върху дясната. Освен това, той трябва да носи толкова, колкото изтласква. На всички ходове и при всякакви дължини на крачката (събран, работен, среден, удължен) изтласкването и носенето трябва да бъдат в равновесие. Конят трябва да изтиква и да носи толкова с левия си заден крак, колкото и с десния заден крак. Така както надлъжния баланс се получава чрез надлъжно сгъване, латералният баланс се добива чрез латерално сгъване.
Превод: Д. Христова
Автор: д-р Томас Ритер
