Гoлeмия Ал от Сoфийскaта прeрия

Гoлeмия Ал от Сoфийскaта прeрия

Преди година четирима приятели зарязват цивилизацията и заживяват в номадска юрта, за да яздят на воля коне и да стрелят с прабългарски лъкове

Обут е в дълги кожени чапси с ресни, носи островърхи ботуши с метални шпори, а на главата му се полюшва каубойска шапка. Големия Ал прилича на герой от уестърн. Липсват му само червената кърпа на врата, прах и револвер. Мъжът потупва нежно по гърба силния кон, шепне му нещо като на човек. Жребецът го слуша с наострени уши. След малко ще се изправи на задните си крака, а след това прерийният ездач ще развърти над главата си ласо за лов на животни
Всъщност 35-годишният Александър Пенев е съвсем истински каубой. Десетилетие отглеждал крави в Дивия запад от гърба на кон, а от година е инструктор по езда към конната база “Адгор”. “Каубойството е начин на мислене и на живот. Влезе ли ти веднъж в кръвта, вече не можеш да бъдеш друг”, отбелязва малко по-късно Алекс на чаша кафе в лагера.
Седим на сянка под беседката, а недалеч от нас под дивите ябълки и круши пасат на воля десетина коне. Сред тях е десетдневната Магия, родена в базата. От другата ни страна е конюшнята, на метри от нея надига връх към небето монголска юрта. Номадското жилище стои вече година, опънато в южните поли на Витоша. В него живее цялата дружина – Ани, Веско, Алекс, Калин. Сместват се с децата им, които ги навестяват от време на време. Четиримата обитатели на това диво и красиво кътче, отдалечено на 30-ина километра от София, разказват в един глас, че платното, облицовано с кози филц, е приютявало под покрива си дори осмина. Ани и Веско изкарали цялата зима в юртата, тъй като майсторите, които наели да строят къщата им в комплекса, не успели да завършат в срок жилището. А през тази зима температурите в планината паднали до минус 26 градуса. Но като не забравяш да хвърляш дърва в печката, можеш да се разхождаш под платното по потник. Лятото пък държи хладно дори в най-големия пек, разказват собствениците на конната база. Питаме ги какво означава името на комплекса. Казват, че Адгор е годината на коня в прабългарския календар
Прабългарските символи в малкото им общество са на почит. Всички носят на врата си медальони от кован метал с изображение на розетката, стария календар на предците ни. В него са знаците на дните от седмицата, на Тангра и рода Дуло. Добавили са само името на фирмата. Засадили в базата и два чинара, също като прабългарите, които залесявали с дървото местностите, в които отсядали.
Алекс казва, че уестърн ездата е много близка до прабългарските школи, защото изключва силовите методи при работата с коня. Човекът трябва да разчита изцяло на животното, а то да му се доверява. Така конят изпълнява командите при най-лекия допир на ездача.
Когато решили да заживеят с конете сред природата, много от приятелите им ги погледнали скептично. До тоя момент Ани работела като спедитор на летището, а Веско въртял с брат си фирма за климатици и реклама. Приятелят им Калин пък държал фирма за монтаж на електрически нагревателни системи. Добре, че и двамата си имат по един брат, та не се наложило да затварят бизнеса. Бабите и дядовците пък поели грижата за децата.
Идеята за базата им хрумнала покрай Алекс. Той бил инструктор в Симеоново, където ходели да се учат да яздят. Започнали с уроци веднъж в седмицата. След това увеличили посещенията.
И двамата от деца искали да си имат конче, но все не им оставало време да превърнат тая мечта в реалност. В Симеоново обаче ги дразнел растящият брой на бетонните сгради край манежа. Липсвала им природата. Там се запознали и с Калин, който също като тях се учел да язди. После закрили базата. Тогава четиримата си казали: А защо пък не си направим собствена? Купили земята край Ярема и в средата на миналата година опънали на поляната палатки. И обърнали живота си на 360 градуса
Веско и Ани твърдят, че никога не са се плашили от предизвикателствата. От 17 години са заедно, а преди това са се захващали с какво ли не. Първо открили магазин за хранителни стоки. След това гараж за ремонт на автомобили, после отворили заведение на морето. Фирмата за климатици потръгнала най-добре. Но сега и двамата смятат, че най-после са намерили истинското си място.
Като се “нанесли” сред природата, първо си купили едно конче. Наоколо има безбрежни ливади за езда. Алекс също довел своя жребец. После броят на конете им малко по малко започнал да расте. А след като отворили пансиона за жребци, конюшнята се напълнила. През зимата боксовете дори не достигали.
Влизаме в юртата – край стените е опъната кожа, в която са забодени стрели от лък. Надуваем дюшек, газов котлон, купчинка книги. Ани и Веско следват задочно мениджмънт. Две газени лампи, които мъждукат вечер. Питаме ги не им ли е скучно сами в гората. Сигурно пекат месца върху барбекюто под звездите, пият бира и гледат филми по телевизията. Ани се усмихва снизходително. Работата покрай конете приключва вечер късно. А за телевизор не искат и да чуят. Нямат дори радио. Цял ден слушат жуженето на пчелите и мушиците, песента на птиците, цвиленето на конете, писъка на вятъра. Вечер им свирят щурците. Само новините им липсват, но като се върнат в града, за да видят децата, наваксват информационно. От придобивките на цивилизацията им липсват единствено токът и питейната вода. Особено през зимата. Иначе не са лишени от емоции и контакти. Непрекъснато ги наобикалят приятели и клиенти. А гората в южната част на Витоша все още е жива. Край юртата често се навъртат сърнички и зайци. Виждали са дори разхождащо се семейство глигани. Техен приятел пък срещнал мечка, докато яздел край базата. Полудял от страх, но и мечката се уплашила още повече и бързо изчезнала.
Тук Алекс разказва, че като каубой зад океана неведнъж са го гонили бикове
“Така се научаваш да яздиш перфектно. Защото кравите и биковете в ранчото се отглеждат за месо и тичат в галоп толкова бързо, колкото и конят.”
Преди да замине за Щатите, Алекс се занимавал с родео. За пръв път прелетял през океана през 1994 г. по програма за обучение на фермери. За десет години сменил няколко ферми. Месец и половина прекарал в Кънектикът, оттам се преместил в щата Монтана. След това заминал за Айова. Казва, че кубоят е човек на честта. Едно стискане на ръцете е равносилно на клетва в съда. Каубоите си имат код на поведение. Всеки помага на другия и демонстрира уважение. Никой не се интересува откъде си, уважават те за това, което правиш. Работата не е добре платена, но пък е престижна. Защото ранчото е място за силни мъже. Работиш на студ, на пек, тъпчат те крави, коне те хвърлят. Често си контузен. Романтиката изчезва още на втория месец. Но пък се чувстваш свободен и си близо до природата. Има дни, в които всичко е супер. Струва ти се невероятно, че някой ти плаща за това, което правиш. Но има и други дни, в които всичко върви наопаки. Тогава си викаш: Абе, май не ми дават и половината от това, което трудът ми струва.
Последното му ранчо било в Южна Дакота. Малко за тамошните мащаби – около 65 кв. км пресечен терен. Най-близкият му съсед живеел на 6-7 мили, което значи 10-ина километра по черен път. Откъснат си от града. Не навсякъде има ток. Живееш в дървена къща на колела. Държиш пистолета си винаги пълен. Оръжието е нещо като добра застраховка. Хубаво е никога да не го използваш, но като се наложи, вадиш и стреляш. Всъщност Алекс твърди, че само веднъж е натискал спусъка. Едно от кончетата се разболяло от рак и трябвало да го застреля, за да не се мъчи.
Там, в Дакота, сам-самичък се грижел за 250 крави майки, още толкова телета, 15-ина бика и 20-ина коня. Каубоят не може без кон. Около 90% от работата се върши от гърба на животното. С него прекарваш кравите през огромните пасища, сортираш ги. Най-малко по 12 часа на ден си на седлото.
Точно в това последното ранчо след една снежна буря се претъркалят с кобилата в пряспата и тя пада отгоре му. Един ден, ако не си се ударил някъде, значи не си работил достатъчно, казва Големия Ал. По време на каубойския си живот обаче научава какво е пасищно животновъдство, как се тренира кон. Там за пръв път започва да се занимава с коне с лоши навици. Сега прилага в базата наученото зад океана. Малко преди да отпрашим обратно към града, в лагера пристига семейство психолози. Отбиват се при Алекс, за да похвалят питомците му – Гонзо и Вито. Когато преди месец ги довели в базата, кончетата хапели и ритали. Никой не смеел да ги доближи. Само след тридесетина дни обучение станали кротки и възпитани. Подават крачета, вървят след теб без въже, имат респект от човека. Гонзо вече владее дори индианската стъпка. Ходи тихо на пръсти, приведен. “Много се възгордях с него. Една вечер се спънах и паднах в краката му. И той се закова на място, без да му кажа да спре”, разказва въодушевено Сибила, а Алекс кима доволно с глава.

“От това нещо пари не се изкарват, а капиталовложението е огромно. Може би след 5-6 години ще има възвращаемост. През уикендите идват клиенти, през седмицата по-малко. Приходи има и от конете на пансион, но не могат да покрият разходите”, казва Ани, докато вървим по пътеката, за да видим Магия. Кончето е само на десет дни, но вече се опитва да пощипва тревичка. Толкова е смешно с късото си вратле и дълги крачета. Ани държи в ръка камерата и запечатва мига. Вече е направила и около 5 хил. кадри от ранчото.

Автор: Искра Ценкова
Източник: Списание “ТЕМА”
Снимки: Конна база Адгор