Общуване с конете
Изследване на средствата за общуване между човека и коня
Хенри Блейк
Глава 1 / Част 2
Конете, моите учители
Аз бях някъде на 14 когато при нас се появи кон, който не се отличаваше нито с ум, нито с ярък характер. Но този кон заложи основния фундамент за моето общуване с конете за вбъдеще. Това беше чистокръвния жребец Зе Тоф, а при нас той попадна защото беше невъзможно да бъде хванат. След една седмица престой аз започнах да го уча да се доближава до човек. Той си пасеше самичък на поле от два акра. Аз започнах веднага след закуска и девет часа подвед ходих назад напред след Тоф по цялото поле. Когато ходех аз, ходеше и Тоф, за да не го хвана. След половин час такова ходене, аз така му омръзнах, че той се мърдаше вече ако прекалено много се приближа, но все пак той бягаше и бягаше.… И така девет часа подред. Но в крайна сметка той се предаде. Тоф позволи да бъде хванат и да му сложа юара. Вече тогава разбрах: първото, което трябва да направя, след като съм го хванал, е да го поощря, а второто е да го пусна. Следващия половин час ние с Тоф отново се въртяхме сред полето. Третият път хванах Тоф след 20минути, ласка, свобода. И продължавах в същия дух, докато не започна да ми се доверява без проблем, след което веднага получаваше свободата си.След 14 часа аз отидох до вкъщи за чай. Този жребец ме научи на много важен урок: ако си почнал работа с кон, довърши я докрай-каквото и да става. Трябва да се продължава до тогава, докато бъде постигната поставената цел. За целта трябва да имате безкрайно търпение, никога да не излизате от нерви, а когато достигнете до изпълнение, вие трябва да намерите сили да го поощрите. И така отново и отново, докато не се достигне безусловно изпълнение. Аз незнам какво се случи с Тоф, в моята памет той не е оставил следа, но винаги ще съм му благодарен за опита, който стана основа в моето общуване с животните.
Беше военно време и за да успокои своята съвест баща ми накара всички коне да работят във фермата. Благодарение на това той се чувстваше полезен за отечеството, а не просто че отглежда коне за свое удоволствие. Помня, че имахме великолепен чистокръвен кон на име Караван, него го впрягаха, а това никак не му се харесваше и имаше навика здраво да бяга, което докарваше всички до ужас, понеже той да бяга действително умееше добре. Веднъж аз излизах с него от двора, внимателно покрай разрушената няколко дни назад, от същия Караван, каменна опора на портала. Тъкмо завършваха ремонта. Аз се спрях на половин миля след нея, за да затворя вратата. Все едно Караван това и чакаше и рязко се обърна и с бясна скорост се втурна в обратна посока. Каменноделецът любовно оглеждаше своята работа, когато от ъгъла долетя Караван. От новата опора и един камък на камък не остана. По адрес на Караван се понесоха хиляди ужасяващи епитета. И въпреки това Караван беше прекрасен кон, в неговият характер присъстваха смелостта и съобразителността. През зимата той беше здрав само един ден в седмицата, именно този ден, в който аз ходя с него на лов. Ако аз сутринтта в понеделник мисля да отида на лов, Караван е обсолютно здрав. Връщайки се от лова, той отчаяно куца и продължаваше да куца до следващия лов. Аз и до сега не мога да разбера как той знаеше предварително в кой ден аз ще реша да ходя на лов?
Сред тези луди коне, които идваха при нас, нито един не беше наистина луд или лош. Всички те имаха висок интелект съчетан и с интересен нрав. Това бяха коне, който не разбираха. Това бяха коне, с който лошо се отнасяха. Това бяха коне, изхабени и от прекалена мекота. Зли коне като правило се оказват коне със силен характер, чиито владелци са били слабохарактерни. Точно такъв кон помня. Казваше се Блейкспиар и той отчаяно хвърляше къчове. Ние с баща ми тръгнахме към фермата на Артур Блейк, за да видим този кон и моя баща го купи. Баща ми реши да се прибира вкъщи върху своята покупка, аз тогава бях на 15. По време на игра в ръгби бях си счупил крака и той беше в гипс от бедрото до лопатката. Баща ми подготви коня за прехода, което беше съвсем лесно ,понеже коня се държеше чудесно. Помня, че баща ми каза, че или това е наистина много лош кон или нищо му няма. След това той седна на седлото. Тогав Блейкспиар хвърли толкова мощен къч, че баща ми полетя високо във въздуха, а после се просна на земята. Баща ми отново седна в седлото и отново излетя. След три опита той се изхитри и се задържа на коня. Сега пък стана проблем кой ще закара колата вкъщи. С цялата си младежка самоувереност аз заявих, че ще седна зад волана и ще карам след баща си. Аз вече веднъж или два пъти карах във фермата. Затова запалих колата, която то ревеше, то глъхнеше и на талази се задвижи по двора на Артур Блейк. Баща ми ме чакаше на пътя, примерно половин миля от мястото. Явно той беше решил, че при наличност на още двама сина вкъщи, загубата на третия няма да е голяма, но да си намери кола във военно време щеше да бъде невъзможно. Докато ме измъкваха от колата, Блейкспиар, който беше вхърлил баща ми поне още пет пъти, спокойно чакаше. Аз се качих на него с гипсирания си крак, след което ме доведе до вкъщи, все едно беше стара смирена кранта. Той добре разбираше, че няма да мога нищо да направя, ако започне да хвърля къчове, затове ме докара до вкъщи като скъпоценен товар. Този случей ясно показва добожелателността и уважението, дори при най-сложните по характер коне, към доверили им се хора.
Следващия кон илюстрира противоположната тенденция. Това беше сива кобила, която получихме от Артур Палм, прекрасен кон с един съществен недостатък.Когато някой сядаше отгоре и, тя се отправяше към най-близкото дърво, за да може или да притисне ездача си към стълба или да се отърве от него, с помоща на клоните. При мене първия път нейният номер мина успешно. Втория път тя се направи към огромно дърво и в последната секунда, в която вече нямах почти никаква надежда да я обърна, аз я насочих направо към дървото, така че тя се спря с глава в дървото. Аз разбира се паднах от седлото, а кобилата падна на земята като посечена. Помислих си, че я убих. Тя не се помръдна пет минути. Поклащайки се като пияна, на крака се изправи вече къде къде по-мъдра кобила. Аз отново се качих на седлото и обиколих полето. Повече тя никога не повтори своя номер. Тази история показва, че мигновенната реакция и своевременното наказание могат да помогнат на коня да се излекува от пороците си. Когато кобилата успя да ме събори първия път, аз не и се карах и не я наказах, просто седнах отново; следващия път обаче тя си получи удара, който беше предвидила за мен. Събуждайки се тя видя мен. Аз спокойно и нежно и говорих. Буквално след месец или два тя загуби всякакво желание да причинява болка на човека и достигна до извода, че човека е приятел.
В началото на 1946г баща ми замина на бягане в Таунтон. Това беше едно от първите състезания след войната. В падока на бяганията на 3 мили, стоеше кон на име Лъки Багрейн (Добра Сделка). Вниманието на баща ми беше привлечено от това, че този състезател три пъти изхвърли своя жокей, който падна на оградата и можеше да пострада до началото на състезанието.
Моят баща се сдоби с кастрата от отчаяния владелец за 25 фунта. Мога да се закълна, че Лъки можеше да брои. Няма значение кога и колко го яздите, той хвърляше винаги три пъти. След като паднете от седлото три пъти, той беше готов да ви вози цял ден. Беше много добър кон. Това беше коня, който ме научи да се държа в седлото при къчове: той се въртеше и извиваше рязко, изхвърляше задните си крака далеч назад и се изправяше като стрела, той летеше напред, после рязко
спираше и се мяташе на място. Да останеш на седлото беше практически невъзможно.Но в същото време той беше необикновенно добър и благороден: веднъж хвърлил ездача си той търпеливо чакаше докато отново му се качат. По време на състезания или лов той винаги изцяло се раздаваше. Ако може така да се каже-той беше много щедър. По някое време баща ми продаде Лъки с предупреждения за неговите номера, с които си и замина при треньор. Но след три месеца се върна при нас, тъй като треньора беше му се наситил на номерата. При нас той живя до смъртта си.
В течение на следващите пет години през нашите ръце минаха коне, общуването с които ме учеше на много, защото само чрез наблюдение и личен опит, чрез контакт с голямо количество коне, може да се достигне до познаване на общите черти на поведението, характерни за дадена порода; да се разбере какви методи са применими за всички коне и какви действат само на отделния кон.
Например, имахеме кон, който вече не можеше да скача. Това беше едър кафяв френски рисак на име Томахавк 2, спечелил голямо количесто състезания с препятствия и бягания на 2 мили. При него се е развило отвращение към състезанията и той се отказваше да излиза на старта. Той се е научил много бързо да се движи назад. Можеше да върви назад със скоротта с която някои коне бягат. Неговия стопанин и треньор се отказаха от него и Томахавк ми беше продаден за 15 фунта. Аз накакво време го яздих, а веднъж жена ми замина с него до съседното село, което се намираше на някъде миля от нас. Целия път тя е пропътувала наобратно. След време ние отучихме коня от този фокус, като просто проявихме достатъчно търпение и не насилвайки го да върви напред. Ние просто седяхме отгоре му докато той сам не си решеше да върви напред, след което ездате минаваше спокойно и с удоволствие. След три месеца порока беше напълно забравен. Томахавк се отнасяше към тези коне, който след време се научаваха да обичат живота; той дойде при нас жалък, нещастен, мразещ хората по принцип, а след половин година се превърна в щастлив, добър и дружелюбен кон.
На мен винаги ми се налагаше да продавам конете, пороците на който успявахме да поправи, заради това, че нямах възможност да ги гледам всички. Моите коне трябваше да издържат и себе си и мен. Но имеше и още една причина, заради която се примирявах с факта, че конете идват и си отиват. Аз винаги вярвах в това, че ако аз наистина имам дар да работя с трудни коне, то този дар трябва да се използва за общото благо. Ако бях посветил работата си на един единствен кон, то много други биха завършили живота си под формата на кучешки консерви.
Особенно добре помня един случей. По това време живях близо до Лайм Риджис в неголяма ферма за свине. По някое време край нас се провеждаше лов, но аз реших да не участвам, понеже моя кон остана в селото. Аз работих във фермата когато чух, че кучетата са хванали плячката. С две думи аз хванах най- близкия кон и в продължение на половин час ние спокойно ловувахме и това като се има впедвид, че никой не беше яздил този млад кон. Аз практически бях го разседлал, когато кучетата намериха още една лисица. Тъй като този кон вече беше уморен, аз хванах следващия тригодишен. До края на деня аз ловувах с всички коне. Всички вървяха спокойно, с изкючение на перия, който няколко минути се бунтуваше, след което се успокои. Обикновенно е пълно с хора, които са готови да се притекат на помощ, но тук наоколо никой не мина два часа. Така че пред нас изникна проблем: да преведем стареца през 14 метровото блато. Аз пребягах до вкъщи и донесох три 1,20м на 1,50м дълги плоскости, с които направих върху блатото нещо като платформа. Въпреки, че стареца се придвъжваше на три крака, той успя да скочи от островчето на плоскостта, след това на вротата, на третата. В това време аз вече преместих първата напред, така и се предвижвахме. Бавно и спокойно стареца се движеше след жена ми, от една плоскост на друга. Той първоначално пробваше „платформата” на издържлививост и когато беше сигурен , че всичко е наред, скачаше. Така го върнахме вкъщи. През това време скакателното му сухожилие се поду. Аз си помислих, че си е разтглил сухожилието, затова го оставих куцащ на поляната наблизо. През следващите 2-3 месеца ние по 3-4 пъти на ден чувахме неговия призив. По този начин той ни казваше, че лежи и не може сам да се изправи. Той ни викаше на помощ. Моята жена поддържаше главата му, помагайки му да се облегне на предните крака, а аз побутвах нагоре холката му, помагайки му да си освободи болкия крак и да се изправи. Той никога не прояви безпокойство. Той си куцаше винаги наблизо заедно със своята приятелка и изглеждаше напълно щастлив.След още пет седмици той започна леко да се опира на болния си крак. След половин година, през септември, крака му се оправи, макар и да не се огъваше на повреденото сухожилие. През октомври старчето почина. Ние решихме да видим какво все пак му имаше на крака. Оказа се, че прешлена е бил счупен, а след това е зараснал.
Година след като купихме Корк Бег, аз отново се върнах на пазара. Неочаквано отнякъде пак долетя: „ Заради всичко свято, моля те, вземи ме оттук!” Все едно магнит ме затегли към измършевяла, мръсна кафява чистокръвка. На търг го откупих за 40 фунта. Това беше Плачещия Рождер. Именно той ме накара да се замисля за това как общуват конете помежду си и как общуват човека и коня. От самото начало ние с Роджер установихме връзка. Работейки с този кон и грижейки се за него, аз за първи път осъзнах колко силно човек може да повлияе на коня, ако използва възможностите на своя разум за обучение и контрол. Това ме поддикна към въпроса за обуването между човека и коня, за това на колко конете се поддават на ментален контрол. Ако моите предположения се окажеха верни, това би доказало несъстоятелността и неефективността на традиционния медод на обучение. Аз реших да проверя своите идеи.
Примерно по същото време баща ми купи чистоквъвен кастрат на 4 години. Две години го използваха за произдител, а после са го кастрирали. Аз помолих баща си да пробвам на този кон новия си метод. Аз интензивно работех с коня в продължение на седем дни. На втория ден аз седнах на него и следващите пет дни го яздих по един час сутрин и следобед.Това беше съвсем необязден кон, въпреки това на седмия ден, ние с баща ми го взехме в Таунтон, където играехме поло. Я играл с него бавно и той прекрасно се показа. Следващата сряда, т. е. след 10 дни след като почнах работа с него, аз отново отидох с него. Този път ние игахме бързо и той не допусна нито една грешка. Той се оказа прекрасно пони за поло, което наистина обичаше играта. Обикновенно трябват поне две години, за да се обучи пони за поло. Под моя ментален контрол, коня започна да иска да прави това, което аз исках от него. Вдегодишната работа беше изпълнена за 10 дни! Аз бях изключително щастлив, мислих си че стоях на прага на истинско откритие, което означаваше да получиш пълен контрол над животните. Какво е това „ментален контрол”, на който се учих с този кон? И каква беше тази връзка, която създадох с Плачещия Роджер? В продължение на много години се опитвам да се доглижа до разгадаването на тази тайна. През това време станах свидетел и на много случаи на удивително взаимоотношение, възникващо между човешко същество и кон. Един от тези примери е с понито което купих на дъщеря си Педи.
Когато Педи беше на три, аз отидох на пазара в Икситер и купих тригодишно пони, смесено между две породи. Беше висок 9 педи, тоест прекалено малък, за да го обяздя. Затова помолих дъщерята на съседа да ми помогне. Връзката между Дарви( така се казваше понито) и Дорин пламна като клечка кибрит. Те така силно се привързаха един към друг, че Дарви, който нямаше никви проблеми да се промъква през всякакви огради, бягаше всеки път когато му беше скучно или самотно и отиваше на две мили разстояние до дома на Дорин и с почукване викаше момичето навън, за да пообщуват. Дорин естествено нямаше нищо против, но родителите и имаха.
Педи с удовие ездеше Дарви в продължение на две години, а после го дадохме на наши приятели, който искаха пони за дъщеря си. След това ние нищо не чухме за Дарви в следващите осем години. Ние се преместихме в Уелс, където работеше и Дорин. След още няколко години баща ми участваше в състезание, а Дорин яростно го поддържаше. Те с баща ми си общуваха когато вниманието им привлече пони на другия край на полето. То радостно викаше и поздравяваше с глава. Внезапно това пони бързо се понесе напред. На гърба му седеше малко дете. Тази двойка се носеше към мястото където бяха баща ми и Дорин. Точно до тях понито рязко спря. Моят баща грабна детето на ръце, а понито започна да се умилква в Дорин. Това беше Дарви, който след осем години позна гласа на Дорин, чувайки го на другия край на полето. В същото време те са общували не повече от . 3-4 месеца, но нишката която ги е свързвала не е отслабнала през всичкото това време.
Този случей засили интусиазма ми в тази работа, която започнахме да провеждаме, изучавайки общуването на животните. А също така ме поддикна да започна да изучавам някои движения, звуци и други сигнали, който по наши наблюдения използваха конете помежду си за демонстриране на намерения или обясняване на желания.
Следва продължение…..
Перевод: Ренета П. Томова
www.taborahorses.com
Talking with Horses.
A Study of Communication between Man and Horse.
(С) 1975 Henry N. Blake
