Джирит – традиционния турски конен спорт

Джирит е традиционен турски конен спорт, който се провежда на открито. Целта е с дървено копие да се улучи противниковия ездач. Спортът се играе от турците в Централна Азия и е внесен в Анадола по време на преселението през 11-и век. Джиритът е най-популярен по време на Османската империя, когато е широко разпространен по османските територии. Наричан е още Чавган.

.
.
История
Конете са били от особено значение и дори свещени животни за турските номадски племена в степите на Централна Азия. Турците се раждали, израствали, живели, били се и умирали върху конете си. Затова не е трудно да си представим как джиритът се е превърнал във важна церемониална и спортна игра.

През 1071г. турците се преселват от родните си земи в Централна Азия в Анадола. 500 години по-късно османските турци приемат джирита като военна игра и започват да я популяризират. В мирни времена джирит е практикуван от конницата, за да упражняват войниците нападателните и защитните си умения. По време на военни действия пък, спорът повдигал духа и ентусиазма на войниците. Има няколко османски султана, сред които Баязид I и Мехмед I, които практикували джирит и го въвели като тренировка в армиите си. Дори тези, които били изключително опитни в конния спорт, били назначавани в специални отряди. През следващия век джиритът се разпространява в арабските и европейските страни.

С разрастването на Османската империя през 19-и век, джиритът става още по-популярен във всички владени от османците територии. Играта обаче никак не била безопасна и често имало ранени, а понякога дори и загинали играчи. Поради тази причина Махмуд II през 1826г. забранява спорта и разпуска еничарския корпус. Макар след това джиритът да продължава да се играе в някои провинции, той никога повече не възвръща предишната си популярност.

Днес, макар да не е широко разпространен като едно време, се играе в много части на Турция.

Правила
При джиритът от съществено значение са конните умения на играча. Участниците се разделят на два отбора, които се въоръжават с дървени копия от дъб или топола. Те обикновено са с дължина до 100см. и диаметър 2-3см., а върховете им са гумени. Първоначално копията били по-тежки и дебели, но за да се намали риска от инциденти, играчите са започнали да използват тополата, която е по-лек материал.

Отборите се състоят от по шест, осем или дванадесет играча, които застават един срещу друг на игрището, което е във формата на квадрат със страна от 70 до 130 метра, като всеки отбор си има флаг. Има три „крайни зони” на около 6 метра навътре от краищата на игрището, където отборите изчакват. Конете, които участват трябва да са не по-възрастни от 4 години и да са със средна височина, защото по-високите не са толкова пъргави.

Играта започва като играчите поздравяват публиката и след това се ръкостискат с противника си в центъра на игрището. След това маршируват с флага си под звуците на военен марш и традиционна турска музика. Те загряват с конете си като обхождат игрището и след това се връщат на позиция. При джирита играчите са облечени в традиционно облекло, напомнящо това на османските конници и всеки играе с кон от местна порода, която е специално развъдена за спорта.

Отборите застават лице в лице на игрището, като играчите стоят на около 10 метра един от друг. В дясната си ръка всеки държи първото копие, което ще хвърля, а в лявата – второто. Играта по традиция започва с най-младия участник, който тръгва срещу противниковия отбор, извиква името на играч и след 30-40 метра хвърля копието си към този играч, като го предизвиква да започне играта. След това се насочва обратно към отбора си, а предизвикания трябва да го подгони и да хвърли своето копие по него. Ездач се отправя да посрещне младия играч, а в това време предизвикания се връща обратно на мястото си, като този път той е преследван от противника. Тази гоненица продължава в два етапа от по 45 минути.

Процесът на гонене и бягане в опити да се уцели опонента с копието е в основата на играта и изисква много умения и спортсменство. Против правилата е вместо играча да уцелиш коня и се смята за признак на неопитност, като наказания играч се изкарва от играта.

Разбира се като при всяка игра и тук има съдии. Те са бивши играчи по джирит и броят всеки нанесен удар, а в края на играта обявяват отбора победител. Разпределят се в средата и в краищата на игрището и отбелязват негативните и положителните точки с флагове, като при футболните мачове. Опитните играчи много рядко пропускат и зрелищно успяват да избегнат противниковите опити, изпълнявайки акробатични номера върху конете си. Част от успеха се крие в правилното обучение на коня, защото той играе много важна роля върху изхода на играта. Между играчите винаги има етикет и никога не се поставят един срещу друг такива, които имат вражда помежду, а тези, които демонстрират лошо поведение по време на играта се дисквалифицират.

Точка печели играчът, който успее да уцели противника с копието си, надбяга го или хване неговото копие, което се опитва да го уцели. Точки се отнемат когато играч предприеме действия, които поставят в опасност коня, когато хвърли копието си от неутралната „крайна зона” или ако се намира на по-малко от пет метра от опонента си, когато се цели в него.

По време на играта ездачите изпълняват различни защитни маневри, за да избегнат копието на противника, като се накланят настрани или застанат под коня на стомаха му. Някои играчи успяват да отбележат повече точки, като уцелват противника си няколко пъти, преди той да успее да избяга. Макар днес копията при джирита да са с гумени върхове, случва се понякога играчите да се нараняват, ако бъдат уцелени в главата, очите или ушите. Тези случаи наистина са рядкост, но понякога могат да завършват със смърт. Ако играч загине по време на игра, смята се ,че той е изгубил живота си в битка и роднините му не отправят обвинения към другия играч, макар по закон да се отваря съдебно дело. Именно поради тази причина не се позволява съревнованието между враждуващи играчи.

В края на играта съдиите обявяват отбора победител според събраните точки. Организаторите обикновено дават награди на победителя и организират банкет.

Превод за „В света на конете“: И. Иванов