Дълго време се чудих и мислех този път върху какво да пиша. Също така чаках и музата ми да се появи от някъде… И тогава погледнах през прозореца и видях как листата на дърветата падат, как изведнъж времето в сякаш спира за момент, за да забави стареенето си… И вместо да пиша върху Българските автори по литература, реших да напиша нещо различно, нещо за съвременността, нещо което ще ни припомни какво обичаме и какво можем… Нещо за нас… И конете…
И есента дойде… Вън вече беше студено и мокро, а листата падаха. Старите пътеки, по който преди яздех вече не се забелязваха заради падналите листа. Там където мирише на зелено и на цветя, там където в сякаш се връщаш в старите дни, вече беше променено. Падналите листа в сякаш се опитваха да скрият следите от копитата на коня. Колкото и да ни исках да повярвам, че и тази година си отива, то просто си личеше. Аз остарях с една година, Вие остаряхте, а и конете ни бяха остаря ли. Виждаше се слънцето, което вече не беше толкова близко до нас, то беше се отдръпнало, все едно е сърдито на някого. И въпреки носталгията породена от времето ни бих отказала една разходка с коня. Дори да е тъжно в същото време е и прекрасно. Тези листа, който падат толкова тихо с такава грация ми напомняше на конете, който тихо и плавно пристъпваха в обездката. Толкова красиви, толкова горди. И може би не само аз свързвам листата с хората и конете. Листата падат в сякаш за последно, но после отново израстват по-красиви от всякога. Случва се кон да се спъне, да падне, но и той не се предава, изправя се и продължава своята задача. Без страх! А ние хората… Ние сме толкова различни… Когато паднем почти винаги се предаваме, в сякаш падането коства живота ни, в сякаш сме унизени от това, че сме паднали, а не трябва! Трябва да се гордеем от това, че макар и паднали се оцеля ли, че макар и паднали сме се изправили без страх, може ли някои изобщо така да се изправи- Без страх. Имам чувството, че само ездачите могат така да се изправят. Макар и паднали от седлото винаги стават изтупват се и продължават и винаги с гордо вдигната глава, и без страх… И побеждават! И защо не, защо не ходят хората да яздят това само ще ги накара да се чувстват още по пълноценни.
В крайна сметка не листата, не живота, а конете ни учат… Те са тези, който ни карат да продължим… Погледнете тези дълбоки очи пълни с надежда, пълни с нетърпение да научат още и още. И колкото и странно да звучи не мислите ли че докато ние обучаваме конете, всъщност ние се учим от тях… Няма ли поне малко да е хубаво ако не се отказвахме толкова бързо..? Това че падаме трябва само да ни прави по-силни!
Автор: Богдана Богданова
