Конски впряг “Руска тройка”
Този вид конски впряг е известна още от XVIII век според някои печатни източници. До края на XVII век впрегатната езда в Русия обикновенно се е осъществявала с един или с няколко коня, впрегнати в редица един зад друг и чак в началото на XVIII век конете били впрягани по два или по три един до друг. През второто десетилетие на същия век пощенската служба започнала да използва за езда от един до три коня. Първоначално използването на тройката (три коня в една редица) било много рядко изключение от правилото.
Но през втората половина на XVII век пощенската тройка си спечелила голяма популярност, благодарение на такива предимства като висока скорост, издръжливост, голям товарен капацитет и добра проходимост.
През последната третина на XVIII и началото на XIX век тройката била официално узаконена като транспортно средство за превозване по широките пътища на куриери, поща и пътници. При това тройката се впрягала в шейна, каруца, покрита кола, бричка, понякога в количка, но никога в карета.
Истински разцвет и широка популярност руската тройка достига през първата половина на ХІХ век. Чужденците, които са изпитвали ездата на руската тройка, са единодушни, че няма по-елегантна и по-бърза езда. Руската тройка, която олицетворява както руската храбра душа, така и руската широка природа, се е превърнала в своеобразен символ на Русия. Да си спомним поне гоголевската „птица-тройка.”
Появата в средата на ХІХ век в Русия на железопътните пътища и тяхното по-нататъшно интензивно строителство довело до западане на ролята на тройката за пощенските и пътнически услуги. Тя започнала да напуска пощенските трактове в селските местности, където още дълго запазила своята популярност по време на сватби и масови народни веселби. В началото на ХХ век практически завършва двувековната епоха на знаменитата руска тройка.
В днешно време тройката се използва в Русия за пързаляне по време на изложби и панаири, а също така и на различни съревнования.
Това представлява накратко историята на легендарната руска тройка. Описвайки нейната същност, трябва да се има предвид, че тройката няма аналог в други страни. Основата на тройния впряг е руският двоен впряг.
За оформянето на тройка е достатъчно от другата (обикновено от дясната) страна на впрегнатия в средата кон, да се впрегне още един кон, аналогичен на впрегнатия от лявата страна. Тройният впряг и всеки негов елемент е отработван десетки и стотици години.
Руската тройка е изключително рационална, при нея няма нито един излишен детайл. Пъстро са украсявани конските хамути. Важна и отличителна особеност на тройката са богатите украшения.
В допълнение към рисунките и дърворезбите, с които са били покривани дървените клещи на хамутите, често се е използвала шарена релефна кожа, и по-специално металически комплект с кожено покритие.
Металическият комплект от различни по форма отливки широко се е използвал в конските хамути, (във впрегнатата кола) като красиво се съчетавал с естествената кожа на седалката, ремъците, юздите, конските наочници.
За метала са използвани медни сплави с никел и цинк, посребрена мед, понякога сребро. Освен с метален комплект, впрегнатите коне били украсявани с пискюли, без които е невъзможно да си представим руската тройка. Пискюлите били поставяни на юздите и ремъците, висейки отпред и от двете страни на конете.
Но най-голяма гордост била дъгата над средния кон, богато украсена с художествени орнаменти и дърворезба. Гравюрата се състояла от ромбове, кръгове, триъгълници и други фигури. Що се отнася до живописта, то с особена популярност са се използвали дъгите, боядисани със златна боя. Златната дъга трябвало „да гори” отдалече и рязко да се отличава на фона на полето или гората. „Ех дъга, дъга – сияеш в злато”, писал поетът Иван Никитин в стихотворението си „Дефилирането на тройката”.
По-късно на златния фон започнали да нанасят шарки с черна или червена боя. Тези шарки представлявали сплетени стебла, цветя, назъбени листа.
През 60-те години на ХІХ век златните дъги били изместени от рисуваните. Те представлявали изрисувани червени розови храсти и сини гроздове, събрани в цветови контраст, а също така и зелени треви. Картината се раздвижвала с ритмични бели отблясъци. Ярките рисувани дъги се забелязвали отдалече също като златните. Освен истинската цел – тройката да се вижда отдалеч, имало и още една естетическа цел – да радва очите.
Но в края на ХІХ в. вкусовете се променили към по-лошо.
Дъгата станала по-тънка, а мястото за дърворезба и живопис намаляло. Според новата мода се изобразявали златни, сребърни и пъстри натуралистически букети цветя вместо храсти и гроздове. Шарените краски и малките рисунки дразнели очите със своята пъстрота. Едноцветните дъги понякога били завързвани с цветни ленти.
Заедно с разцвета на куриерската и пощенската тройка се появила и потребност от специални сигнални средства. Те трябвало да издават звукови сигнали, които да се чуват надалеч и да изпълняват две задачи. Първата – да изискват от пешеходците и екипажите незабавно да освободят пътя за куриерската или пощенската кола. Тройката, особено куриерската, се движела с голяма скорост, а в онези времена не съществували правила за движение по пътя. Затова имало голяма опасност от сблъсък с хора и коли. Втората задача – да предупреди персонала на поредната пощенска станция своевременно да подготви смяната на изморените коне. Дългите спирки за смяна на конете били недопустими.
През това време в страните от Западна Европа като звуково сигнално средство широко се използвал рогът. Още от времето на Петър І се предприемали опити рогът да се внедри в руската поща, но те завършвали с неуспех. Кочияшите предпочитали смело да свирят с уста и силно да викат, призовавайки идващите насреща и движещите се в същата посока да дадат път. Кочияшите били наказвани с глоби и побои, но наказанията не помогнали. Пощенският рог останал само емблема на руската поща.
Накрая, в последната третина на XVIII в. някой измислил да използва като сигнално средство бронзово звънче, миниатюрно копие на църковната камбана, която била така обичана от хората. Веднага се намерило удобно място за звънчето – дъгата над главата на средния кон, впрегнат в тройката. Звънецът здраво бил завързван за средната част на дъгата с колан от нещавена кожа. По време на ездата езичето, което било във вътрешната част на звънеца, се люлеело и по този начин звъняло. Звънецът, закачен за дъгата на тройката, бил наричан пощенски или файтонджийски.
Този вид звънчета изпълнявали две функции. Основната била сигналната. Звънецът издавал силен, пронизителен звън, който се чувал на разстояние две версти. Другата функция била естетическа. На куриерите, пътниците и кочияшите се налагало да преодоляват огромни разстояния по безкрайната руска шир. Приятният звън на звънчето радвал слуха и украсявал еднообразието на изморителната езда, която нерядко досаждала на много хора. Затова звънът на звънчето бил едновременно и силен, и нежен. Още веднъж ще отбележим, че такива понятия като тройка, дъга, звънче под дъгата били чисто руски и не се срещали извън пределите на тогавашна Русия. Звънът на звънчето на елегантната тройка като че ли олицетворявал смелостта и волята на руския народ.
През ХІХ в. ездата с тройки, които имали звънчета станала много популярна. След пощенските тройки се появили и много тройки на частни собственици. Бързо се увеличила нуждата от изработката на звънчета. Още от самото начало леенето на камбани в Русия се превърнало в занаят. Занаятчийските предприятия били малки, но получили широко разпространение в много градове и села из страната. Родоначалник на занаята по направата на пощенски звънчета станал град Валдай в Новгородска губерния, който имал удобно разположение по средата на пътя Петербург – Москва. Този път бил главната пощенска магистрала на Русия. Град Валдай дал и името на този вид звънчета и те били наричани валдайски.
Много майстори обичали да слагат на своите изделия надписи и украшения. Годината на изработката се обозначавала от началото на ХІХ в. Често се слагало името на майстора и мястото на изработката. Интересни са отлитите на звънчетата всевъзможни крилати фрази – „Дар от Валдай” (фраза от песента „И звънчето – дар от Валдай”), „Когото обичам на него дарявам”, „Купи, не се стискай, препускай, весели се” и др. Широко се използвали различни орнаменти. Любими изобразителни мотиви били едноглавият и двуглавият орел, както и Георги Победоносец.
Пътуването на тройка със звънчета, придобило масов характер, но често внасяло смут в работата на пощенските служби. Кочияшите на пощенските станции, чувайки звъна на камбанките, често пъти не били готови, мислейки, че приближава някое частно лице, а не пощата.
Безбройните жалби на пощенската управа относно ездачите със звънчета, довело до издаването на многобройни правителствени постановления, забраняващи използването на звънчета от частни лица. Разрешение се давало само на онези, които служили в земската полиция или в пощите, но само при изпълнение на служебните им задължения.
Подобни забрани обаче винаги били заобикаляни. В средата на ХІХ век на шиите и на трите коня слагали кожени верижки, с прикрепени на тях гирлянди с бронзови дрънкулки.
Устройството на дрънкулката във вид на празно топче със сачма вътре не е позволяло, за разлика от отворената камбанка със закаченото езиче, да издава силен звук. Затова забраната не се разпространявала върху тези дрънкулки и тези приятно звучащи предмети могли да бъдат използвани в неограничени количества.
Отсъствието на ограничения за броя на използваните дрънкулки, довело до това, че от многото дрънкулки, подбирани по определен размер, а следователно и по тон, образували „гама” – звукова група, която при езда води до мелодичен звън.
В края на ХІХ век забраната за използването на звънчета загубва своята сила. На тройките едновременно започнали да слагат както дрънкулки, така и звънчета. За съзвучие подбирали двайсетина до трийсет дрънкулки заедно с едно до три звънчета. Този ансамбъл бил неповторим и влязъл в историята като „ямска хармония”.
Още една особеност на тройката се състои в това, че расовият и силен среден кон тича с широк тръс, с високо вдигане на краката, а по-леките странични коне тичат в размерен галоп, красиво извивайки главите настрани и надолу. Съчетанието между тръс и галоп изглежда хармонично и красиво.
Интересно е, че впрегнатите отстрани коне, препускат с различен галоп. Както е известно, галопът бива два вида. В зависимост от това кой преден крак се изтегля по-напред, различават ляв или десен галоп. В тройката левият впрегнат кон върви в галоп с десен крак, а десният кон – с ляв крак. Конете инстинктивно избират галопа, като се стремят да запазят устойчивост (предният крак, завършвайки движението, уравновесява главата, която е обърнатата в противоположна посока.)
Руската тройка е широко отразена в руската литература, музика, изобразително изкуство, фолклор. И до наши дни тя е съхранена в народната памет.
Източник: www.kоnеtе.bg
