Коне в главата

Коне в главата

Все коне са ми в главата. Остарях и все не ме напускат. Не, че съм нямал коне. Имал съм, поне десетина… ама все цигански. А пък съм нетърпелив. Можеше и да ги пооправя, ама съм серт и кибритлия. Бързо паля и като не ме слушат, хапят или ритат и номера ми правят и хайде -пак на циганите. Друга работа е, че все ме минават в парите.
Мъчно ми е за Алиска.Тя беше каракачанче, младичка. Обичаше да я яздят. Децата понасяше търпеливо, подчиняваше се и на тях. Но нейния номер беше да рита и хапе други коне. Не понасяше друг кон край себе си. Разбиваше конюшнята с ритници. Ревнуваше ли, що ли?? По същото време взех и една кобила-английска, карнобатски подобрена. Кротка, яздеше се хубаво. Имаше лек и приятен галоп.Свикнах и с нея. Но Алиса не я прие. Хапане, ритане-всеки ден. И ми писна. Взех решение да махна едната.  Ами сега, коя.!?!

И тъй, коя да дам и коя да оставя. Алиса или Раиса?! Не можах да ги разделя. Щеше да ми тежи,ако предпочета едната пред другата.Обикнах ги и двете. И взех най-глупавото решение, което всяка вечер ме буди…. Дадох ги и двете. Да не ми се сърдят…
Колкото време минава , не спирам да ги търся. Напразно. Разпитвам цигани и българи, но следа никаква.
Сега търся нов кон. То пък измислиха шапа. Забрана за търговия на животни. Строги мерки. Ха направя крачка, ха са ме хванали. Полицаи, журналисти, ветеринари, глоби. Тъпо. Лъскам седлата, стягам двуколката и каручката. Живея на едно малко чифличе, край морето. Имам и пернати, кучета, овчици, ама без кон съм, като бакалин. Конят прави чифлика, с кучетата. Останалите са пълнеж на тенджерите.
Поляни наоколо, колкото искате. Косачка ще си търся сега. Да кося и балирам сено за зимата. Сеното за коня е всичко. Малко солчица, хладка и чиста вода. И движение. Товари ме душмански и ме храни стопански, така ми казваше Бати Коце. Това е рецептата за коня. Много работа и движение и добра храна. При мен конете са на курорт. Работа почти няма. Яздим се малко. Повече се сресваме, копитата оформяме. Научих се и да подковавам. Мерак ми беше. Гледах налбантите и се учех. От едно сливенско цигане си купих супер подковашко чукче. Започнах с притягане на подковите. То си е тънка работа. Един пирон навътре към нокъта и край, окуцява завинаги. Преди няколко години дойде цирк и се завъртях в задния двор на шапитото. При конете. Тогава се появи гледача на конете. Оказа се от нашата кръв. Разприказвахме се. В очите му огън, а възрастен човек. Личи, че конете са в кръвта му. Стана дума и за подковаването. И тоя човек изкара една торба с инструменти, дето не бях виждал у местните налбанти. Скицирах ги и още на другия ден започнах да си набавям и правя при ковачите. Оборудвах се и започнах да подковавам, кураж събрах и внимавах много. Взема ли клинец в ръка и не се покаже още след втория удар-вадя го. Страшничко е за коня… може да окуцее. Сега ми е мерак, да се науча да подковавам с нажежени подкови. Вижда ми се по-добро. По-добре ляга на копитото, залепва. Ще му хвана чалъма.
Ама кон си нямам, а не искам от циганската махала. Те себе си не къпят, а коня никога. Оставят ги да лежат във фъшкиите и не им пука. Често ги налагат с лопатата. Тъжна работа.
Е, дали ще си намеря моята Алиса? Или Раиса…

Автор: Георги Събев
за “В света на конете”