Липициански кон (Lipizzan)

Липициански кон – Липицанер (Lipizzan)

Породата е разпространена в Австрия, Унгария, Югославия, Румъния, Чехия, Словакия и други европейски страни. При консолидирането на породата основа са били идващите през 1850г. испански коне от Иберийския полуостров за Липица (сега Словения). До ХVІІІв. са участвували италиански, немски, датски, андалузки и неаполитански коне. От средата на ХІХв. се кръстосват с арабски коне.
Повечето коне са сиви, рядко черни и алести. Отличават се с красива рамсова глава и умни изразителни очи. Шията е здрава, лебедова, добре замускулена. Холката е висока 155-167 см. Тялото е силно, здраво, добре замускулено. Живата маса е 450-550 кг. Основната част от конете в Австрия са от тази порода, но качествата им на ездови и впрегнати коне, както и великолепието им създават условия за бързото разпространение на породата в Европа.

Безспорно има много известни породи коне, някои от които печелят на състезания стотици хиляди английски лири, но без капка съмнение истинският синьокръвен патриций в конния свят е Липицанерът. Както може да се очаква от аристократи, конете от тази порода са най-старите опитомени животни в Европа и кръвната им линия може да бъде проследена до кралската конюшна на Великия херцог Максимилиан, по-късно Император на Австрия, създадена през 1562 година.

Названието на породата идва от името на село Липица, разположено в Карстовите планини, близо до град Триест. В наши дни то е в Словения, но в славното минало е било част от Свещената Римска империя. Целта на коневъдите била да осигурят първокласни ездитни животни за дворянството на Хабсбургите в Европа, както и послушни и интелигентни коне за техните карети, които да са живи символи за грацията и царствеността на най-могъщата европейска фамилия.

Макар породата да произхожда от Словения, а школата за езда, прославила конете от нея да е във Виена, самите животни са почти изцяло с испанска кръв. Това е и причината известната школа да се нарича Испанско училище по езда. Първите коневъди кръстосват издръжливите планински коне от района Карст – бели, високо стъпващи и здрави животни – с куража и гъвкавостта на известната испанска Андалуска порода. Бойната слава на конете от нея идва още от времето на Юлий Цезар, а в тяхната кръв тече и интелигентността на арабските и берберските коне. Твърди се, че по андалуска линия породата Липицанер идва от град Картаген от преди повече от 2000 години.

„Това са невероятно интелигентни коне, като само арабските се доближават до тях в това отношение” – твърди Уна Хърли. Тя отглежда животни от породата в конюшната си в Старок, близо до Шафтсбъри в графство Дорсет и е общопризнат експерт по породата във Великобритания. Вече почти 90 години Липицанерите запленяват публиката при демонстрации на Испанската Школа по езда из целия свят.

Само най-силните и най-податливи на обучение коне са подбирани за обездка, която продължава години. Според Уна Хърли, подготовката за участие в такова конно шоу отнема 12 години. „Тъй като са много интелигентни, има само един начин, по който можете да се отнасяте с тях – трябва учтиво да искате, да сте сигурни, че са разбрали какво точно желаете от тях, и когато го направят – да им благодарите. В такъв случай те ще ви отговорят” – твърди Хърли. „Ако се опитвате да ги притискате и да ги карате насила да правят нещо, по-добре да слезете от коня още преди да сте започнали. Необходими са ви търпение и уважение.”

Макар липицанерите винаги да са били използвани като каретни и демонстративни коне, дългата им история е преплетена с войните в Европа, които са застрашавали породата с изчезване. До 1916 година конюшнята за отглеждането им е собственост на управляващата Хабсбургска династия, която премества конете си на сигурно място по време на Първата световна война. Почти 30 години по-късно само пряката намеса на американския генерал Джордж Патън спасява Липицанерите от настъпващите съюзнически войски в последните месеци на Втората световна война.

В наши дни породата се е разпространила далеч извън границите на някогашната Австро-Унгарска империя. В края на 30-те години на 20-ти век коне от породата са пренесени в Съединените щати и по-късно конюшни за развъждането им са създадени в няколко държави. В целия свят обаче чистокръвните Липицанери са по-малко от 3500 и продължават да бъдат рядка и отличаваща се порода, чието призвание е да пази уменията на класическата обездка и езда. Представителите на породата са силни животни и често пъти живеят по 35 и повече години. Това е с 15 години повече от много други коне и с 28 – 29 години повече от състезателните животни.

Едногодишен Липицанер изглежда дребен, в сравнение с чистокръвно животно от други породи. В Австрия младите кончета често пъти биват отвеждани на планински пасища, където остават докато навършат три години. Едва когато достигнат възраст между 5 и 8 години, козината им бавно започва да побелява и набират сила и гордост на пораснали животни. Според ездачи, уважението на Липицанер трябва да бъде спечелено, но веднаж получено, той е удоволствие за езда – с широк гръб, развито чувство за ритъм и естествена устойчивост. Благодарение на своето търпение и умерен темперамент, тази порода коне трудно се плашат.